Сюзан Колинс - Игрите на глада

Повдига ми се и не знам къде се намирам, а в главата ми се върти една-единствена мисъл: Пийта Меларк току-що ми спаси живота.

После мравките забиват жила в очите ми и припадам.

Унасям се в кошмар, от който се събуждам многократно само за да открия, че ме очаква по-голям ужас. Всички неща, от които се страхувам най-много, всички неща, които се страхувам, че могат да се случат на другите, се появяват с толкова ярки подробности в съзнанието ми, че не мога да не повярвам, че са истински. При всяко събуждане си мисля: Най-после, свърши , но не е свършило. Това е само началото на нова серия от изтезания. По колко начина виждам да умира Прим? Или преживявам отново последните мигове на баща си? Чувствам как разкъсват собственото ми тяло? Такова е предназначението на отровата, толкова прецизно е разработена, че да открива точно онова място в мозъка, където живее страхът.

Когато най-после все пак идвам на себе си, лежа неподвижна, в очакване на следващата атака от ужасни картини. Но може би организмът ми най-после е изхвърлил отровата и сега се чувствам съсипана и изнемощяла. Продължавам да лежа свита на кълбо. Повдигам ръка към очите си и установявам, че са здрави и незасегнати от несъществуващите мравки. Болят ме толкова много части от тялото, че не си струва да ги преглеждам една по една. Много бавно се надигам и сядам. Намирам се в плитка дупка, пълна не с жужащите оранжеви мехурчета от халюцинацията ми, а със сухи листа. Дрехите ми са влажни, но не знам дали от езерна вода, роса, дъжд или пот. Дълго време единственото, което мога да правя, е да отпивам малки глътки от бутилката си и да гледам как един бръмбар пълзи нагоре по близкия храст — разпознавам го, казва се орлови нокти.

Откога лежа тук? Беше сутрин, когато загубих разсъдък. Сега е следобед. Но схванатите стави ми подсказват, че е минал повече от един ден, може би дори два. Ако е така, няма как да разбера кои трибути са оцелели след атаката на хрътосите. Знам, че Глимър и момичето от Окръг 4 са мъртви. Но там бяха още и момчето от Окръг 1, двамата трибути от Окръг 2 и Пийта. Дали са умрели от ужилванията? Ако са оживели, последните им дни със сигурност трябва да са били не по-малко ужасни от моите. Ами Ру? Тя е толкова мъничка, че вероятно не е нужна много отрова, за да я убие. Но пък… хрътосите е трябвало да я настигнат, а тя имаше добра преднина.

Противен вкус на гнило изпълва устата ми и водата не може да го махне. Завличам се до орловите нокти и откъсвам едно цветче. Внимателно измъквам тичинката през цветчето и поставям капката нектар върху езика си. Сладостта се разнася из цялата ми уста, надолу по гърлото ми, като стопля вените ми със спомени за лятото, за родните ми гори и за Гейл до мен. Кой знае защо си спомням нещата, които обсъждахме през онази последна сутрин:

„Бихме могли да го направим, нали знаеш“.

„Кое?“

„Да напуснем окръга. Да избягаме. Да живеем в гората. Ти и аз, ние бихме могли да се справим“.

И внезапно вече си мисля не за Гейл, а за Пийта, и… Пийта! Той ми спаси живота. Защото когато се срещнахме, вече не можех да различа кое е действителност и кое — халюцинация, предизвикана от отровата на хрътосите. Но ако наистина го е направил — а дълбоко в себе си знам, че е така, — с каква цел? Дали само играеше ролята на влюбен, която възприе по време на интервюто? Или наистина се опитваше да ме спаси? И ако е така, какво търсеше при професионалистите? Нещата не се връзват.

За миг се запитвам как Гейл би разтълкувал случилото се, но веднага прогонвам тази мисъл от главата си, защото по някаква причина Гейл и Пийта не могат да съжителстват добре в мислите ми.

Затова се съсредоточавам върху единственото хубаво нещо откакто стъпих на арената. Имам лък и стрели! Цяла дузина стрели, ако броите и онази, която измъкнах от дървото. По тях няма следи от противната зелена слуз, която струеше от тялото на Глимър — сещам се, че това може и да не е било съвсем реално, — но са покрити с доста голямо количество засъхнала кръв. Мога да ги почистя по-късно, но все пак си давам една минута да изстрелям няколко в едно близко дърво. Този лък прилича повече на оръжията в Тренировъчния център, отколкото на моя вкъщи, но какво от това? Ще свърши работа.

Лъкът и стрелите позволяват да погледна на Игрите от съвсем друга перспектива. Знам, че ми предстои да се изправя срещу силни противници. Но вече не съм отчаяната плячка, която бяга и се крие. Ако Катон се покаже през дърветата точно сега, няма да побягна. Ще стрелям. Откривам, че всъщност предвкусвам този момент.