Сюзан Колинс - Игрите на глада

При сегашните обстоятелства едва ли има значение какъв вид гнездо на оси е това. Ранена съм и съм в капан. Тъмнината ми даде малко почивка, но на разсъмване професионалистите вече ще са измислили как да ме убият. Няма начин да постъпят другояче, след като ги поставих в толкова глупаво положение. Може би това гнездо е единствената ми възможност. Ако успея да го пусна върху тях, може би има шанс да избягам. Но ще изложа живота си на риск.

Разбира се, никога няма да успея да се доближа до самото гнездо достатъчно, за да го сваля. Ще трябва да прережа клона при ствола на дървото и да съборя всичко. Назъбената част от ножа ми сигурно ще се справи с тази задача. Но дали ръцете ми ще се справят? И дали вибрацията от рязането ще разбуни рояка? А какво ще стане, ако професионалистите се досетят какво правя и преместят лагера си? Всичко ще пропадне.

Осъзнавам, че най-добрият шанс да прережа клона, без да ме забележат, ще бъде по време на химна. Той сигурно ще започне всеки момент. Измъквам се от чувала, проверявам дали ножът е здраво закрепен на колана ми и започвам да се катеря нагоре. Това само по себе си е опасно, тъй като клоните стават прекалено тънки дори за мен, но не се отказвам. Когато стигам до клона, който поддържа гнездото, жуженето започва да се чува по-ясно. Но все още е доста приглушено за хрътоси. От пушека е , минава ми през ум. Упоил ги е. Това е бил единственият начин, по който бунтовниците са се бранили от осите.

Гербът на столицата проблясва над мен и гръмко се разнася химнът. Сега или никога , мисля си аз и започвам да режа. По дясната ми ръка избиват мехури, докато несръчно прокарвам ножа напред-назад. Щом успявам да направя един прорез, работата вече не изисква толкова усилия, но е почти непосилна за мен. Стисвам зъби и продължавам да режа, като от време на време хвърлям поглед към небето и установявам, че днес не е загинал никой. Нищо. Публиката ще е доволна от зрелището — ранена съм, не мога да се измъкна от дървото и глутницата е под мен. Но химнът е към края си, прерязала съм само три четвърти от клона, когато музиката спира, небето потъмнява и съм принудена да спра.

Сега какво? Вероятно мога да довърша работата и пипнешком, но това едва ли е най-умният план. Ако осите са много замаяни, ако гнездото се заплете в клоните, докато пада, ако се опитам да избягам, всичко това може да се окаже смъртоносна загуба на време. По-добре, мисля си аз, да се промъкна тук горе призори и тогава да запратя гнездото сред враговете си.

Факлите на професионалистите излъчват слаба светлина, достатъчно, за да се върна на моя клон, където намирам най-приятната изненада, която съм получавала в живота си. Върху спалния ми чувал се мъдри пластмасово бурканче, прикрепено към сребрист парашут. Първото ми дарение от спонсор! Хеймич сигурно е накарал да ми го изпратят по време на химна. Бурканчето е малко и лесно се побира в шепата ми. Какво ли може да е това? Със сигурност не е храна. Развъртам капачето и по миризмата познавам, че е лекарство. Предпазливо докосвам мехлема. Пулсирането в пръстите ми изчезва.

— О, Хеймич — прошепвам. — Благодаря ти. — Не ме е забравил. Не ме е оставил на произвола на съдбата. Лекарството сигурно струва астрономическа сума. Вероятно не един, а много спонсори са участвали в купуването на това единствено миниатюрно бурканче. За мен то е безценно.

Топвам два пръста в бурканчето и внимателно нанасям балсама на крака си. Ефектът е почти магически, болката изчезва още при първото намазване и усещам приятно разхлаждане. Това не е билкова смес, като онези, които майка ми стрива и приготвя от горски растения, а най-модерно лекарство, разработено в лабораториите на Капитола. След като кракът ми е излекуван, намазвам и ръцете си с тънък слой. После увивам бурканчето в парашута и го прибирам на сигурно място в раницата. Сега, след като болката е облекчена, не ми остава нищо друго, освен да се настаня отново в спалния чувал и да потъна в сън.

Една птица, кацнала на няколко стъпки от мен, ме предупреждава, че започва нов ден. На слабата утринна светлина разглеждам ръцете си. Лекарството е преобразило всички аленочервени петна в меко бебешко розово. Усещам, че кракът ми още е възпален, но там изгарянето е много по-дълбоко. Намазвам го още веднъж и тихо опаковам нещата си. Каквото и да се случи, ще трябва да действам, и то бързо. Насила изяждам една солена бисквита и парченце говеждо и изпивам няколко чаши вода. Вчера в стомаха ми не успя да се задържи почти нищо, и вече започвам да усещам последиците от глада.