Сюзан Колинс - Игрите на глада

Дали е добра идея да вървя напред? Димът бавно се разсейва, но все още е твърде плътен, за да е безопасно. Ако все пак продължа да се отдалечавам от огъня, няма ли да попадна право в ръцете на професионалистите? Освен това, всеки път щом повдигна крака си и го извадя от водата, болката отново ме връхлита с такава сила, че веднага пак го пъхам вътре. Положението с ръцете ми е малко по-добро. Мога да изтърпя да ги държа за малко извън езерото. Затова бавно пренареждам багажа си. Първо напълвам бутилката с вода от езерото, пречиствам я с йод, а след като минава достатъчно време, започвам отново да се захранвам с вода. След известно време се насилвам да изгриза една солена бисквита, което успокоява стомаха ми. Навивам спалния чувал. С изключение на няколко черни следи, той е относително невредим. С якето обаче нещата не стоят така. Вонящо и обгорено; поне трийсетина сантиметра на гърба са безвъзвратно пострадали. Изрязвам повредената част и сега то едва покрива гърдите ми. Но качулката е непокътната, а това е далеч по-добре от нищо.

Въпреки болката започва да ми се спи. Бих се качила на някое дърво и бих се опитала да си почина, само че ще бъде твърде лесно да ме забележат. Освен това ми се струва невъзможно да напусна езерото. Старателно подреждам запасите си, дори намествам раницата върху раменете си, но не ми се тръгва. Забелязвам няколко водни растения с ядивни корени и си приготвям малко ядене с последното парче заешко. Отпивам вода. Гледам как слънцето бавно описва дъга по небето. И без това, къде ще намеря по-безопасно място? Облягам се назад на раницата си, победена от съня. Нека ме намерят професионалистите, щом толкова искат , е последната ми мисъл, преди да потъна в ступор. Нека ме намерят.

И те наистина ме намират. Истински късмет е, че съм готова да потегля, защото когато чувам стъпките, имам по-малко от минута преднина. Започнало е да се свечерява. В мига, в който се събуждам, съм готова и побягвам — газя през езерото, втурвам се в храстите. Кракът ме забавя, но усещам, че преследвачите ми също не са толкова бързи, колкото преди пожара. Чувам как кашлят и си подвикват с пресипнали гласове.

И въпреки това, те се приближават, точно като глутница диви кучета, и затова правя каквото съм правила цял живот в подобни обстоятелства. Избирам си едно високо дърво и започвам да се катеря. Ако тичането ми причиняваше болка, катеренето е истинска агония, защото изисква не само усилие и напрягане, но и пряк контакт на ръцете ми с кората на дървото. Все пак се катеря бързо и когато стигат под моето дърво, аз вече съм на седем метра над тях. За миг спираме и се изучаваме взаимно. Надявам се, че не чуват бясното биене на сърцето ми.

Това може да е краят , минава ми през ум. Какъв шанс имам срещу тях? Там са всичките шестима — петимата професионалисти и Пийта, — и единствената ми утеха е, че те също са доста изтощени. Но дори и така, достатъчно е само да погледна оръжията им. Достатъчно е да погледна лицата им, които ми се хилят и зъбят, защото са сигурни, че ще ме убият. Положението изглежда доста безнадеждно. Но после съобразявам нещо друго. Те несъмнено са по-едри и по-силни от мен, но са и по-тежки. Не случайно когато трябва да се оберат плодовете от най-високите клони или яйцата от най-отдалечените гнезда, винаги се катеря аз, а не Гейл. Сигурно съм с двайсет-трийсет кила по-лека и от най-дребния професионален трибут.

Усмихвам се.

— Как вървят нещата при вас? — провиквам се бодро надолу.

Това ги стряска, но знам, че страшно ще се хареса на тълпата.

— Доста добре — отговаря момчето от Окръг 2. — А при теб?

— Беше малко топличко за моя вкус. — Почти чувам смеха от Капитола. — Тук горе въздухът е по-хубав. Защо не се качите?

— Може и да се кача — казва същото момче.

— Ето, вземи това, Катон — казва момичето от Окръг 1 и му подава сребристия лък и колчана със стрели. Моят лък! Моите стрели! При вида им ме обзема такъв гняв, че ми идва да се разкрещя — на себе си и на онзи предател Пийта, задето отвлече вниманието ми и не успях да се сдобия с тях. Сега се мъча да срещна погледа му, но той като че ли нарочно го избягва, като лъска един нож с крайчето на ризата си.

— Не — казва Катон, като отблъсква лъка. — Мечът ще ми свърши по-добра работа. — Виждам оръжието — къс, тежък, хладен меч, закачен на колана му.

Давам на Катон малко време да се вдигне на дървото и после започвам да се катеря нагоре. Гейл винаги казва, че приличам на катерица, когато скачам по най-тънките клони. Отчасти това е, защото съм лека, но отчасти се дължи и на практиката. Трябва да знаеш къде да поставяш ръцете и краката си. Изкатерила съм се десетина метра нагоре, когато чувам пукота и виждам как Катон размахва ръце и полита надолу заедно с клона. Следва силен удар и вече се надявам, че си е счупил врата, когато той се вдига на крака и започва яростно да ругае.