Сюзан Колинс - Игрите на глада

Погрешно съм преценила Хеймич. Той изобщо няма намерение да ми помогне.

Няма нищо , мисля си аз. Тук не е толкова лошо. Въздухът не е толкова горещ, което вещае приближаването на вечерта. Носи се лек, сладък мирис, който ми напомня за лилии. Галя гладката земя, плъзгам ръка по нея. Това е хубаво място за умиране , минава ми през ум.

Пръстите ми рисуват малки, къдрави фигурки в хладната, хлъзгава пръст. Обичам калта , мисля си аз. Колко пъти съм проследявала дивеч с помощта на нейната мека, четлива повърхност. Помага също и при ужилвания от пчели. Кал. Кал. Кал! Рязко отварям очи и заравям пръсти в земята. Това е кал! Помирисвам въздуха. А това са лилии. Водни лилии!

Започвам да пълзя през калта, влачейки се към миризмата. На пет метра от мястото, където паднах, пропълзявам през преплетени растения и стигам до езеро. По повърхността му се носят жълти разцъфнали цветя — моите прекрасни лилии.

Тук спирам, макар че неудържимо ми се иска да потопя лице във водата и да изпия цялото количество, което мога да побера. Все пак ми е останал достатъчно разум, за да се въздържа. С треперещи ръце измъквам бутилката си и я пълня. Добавям няколко капки йод, толкова, колкото си спомням, че са необходими, за да я пречистя. Половинчасовото чакане е истинска агония, но аз чакам. Може и да не е минал половин час, но със сигурност не мога да издържам повече.

Сега бавно, спокойно , казвам си. Отпивам една глътка и се заставям да изчакам. После още една. През следващите два часа изпивам цялата двулитрова бутилка. После втора. Приготвям си трета, преди да се скрия на едно дърво, където продължавам да отпивам, да ям заешко, и дори решавам да се поглезя с една от скъпоценните си солени бисквити. Когато се разнася химнът, вече се чувствам значително по-добре. Тази вечер няма лица, днес не са загинали никакви трибути. Утре ще остана тук, ще си почивам, ще замаскирам раницата си с кал, ще уловя няколко от онези рибки, които видях, докато отпивах от водата, и ще изровя корени на водни лилии, за да си сготвя хубаво ядене. Сгушвам се в спалния чувал и се вкопчвам в бутилката с вода така, сякаш от нея зависи животът ми — което, разбира се, си е точно така.

Няколко часа по-късно звукът от впуснали се в паническо бягство крака ме стряска и ме изтръгва от съня. Оглеждам се объркано наоколо. Още не се е съмнало, но и през замъгления си поглед я виждам.

А и как бих могла да не видя връхлитащата върху мен огнена стена.

Първият ми импулс е веднага да сляза от дървото, но съм се завързала с колана за клоните. С разтреперани пръсти се мъча да откопчея катарамата и накрая някак успявам — сгромолясвам се на земята, все още омотана в спалния чувал. Няма време да си прибирам багажа. За щастие раницата и бутилката с вода вече са в спалния чувал. Натъпквам вътре колана, мятам чувала на рамо и побягвам.

Целият свят се е превърнал в огън и дим. Горящите клони се откършват с пукот от дърветата и падат сред дъжд от искри в краката ми. Единственото, което мога да направя, е да следвам останалите животни, зайците и елените, и забелязвам през гората да се стрелва дори едно диво куче. Доверявам се на тяхното чувство за посока, защото инстинктите им са по-изострени от моите. Но те са много по-бързи и направо летят през ниските храсти, докато аз се препъвам с ботушите си в корени и паднали клони и няма начин да се движа в крак с тях.

Горещината е ужасна; по-ужасен от нея обаче е димът, който заплашва всеки момент да ме задуши. Издърпвам горния край на ризата над носа си и съм благодарна, че е пропит с пот, което поне малко ме предпазва. И аз тичам, кашлям, раницата се удря в гърба ми, а лицето ми е разранено от клоните, които изникват изневиделица от сивата мараня — знам само, че трябва да бягам.

Този пожар не е от изоставения лагерен огън на някой трибут, не е случайност. Връхлитащите върху мен пламъци са необикновено високи и еднакви, което показва, че са създадени от човек, създадени от машина, създадени от гейм-мейкърите. Денят мина прекалено спокойно. Няма убити, може би изобщо не е имало схватки. Публиката в Капитола сигурно започва да се отегчава, да си казва, че тези Игри са на границата на непоносимата скука. Именно това гейм-мейкърите не могат да допуснат.

Не е трудно да разгадаеш мотивите на гейм-мейкърите. От едната страна е групата на професионалистите, а от другата ние, останалите, пръснати по арената. Целта на пожара е да ни накара да излезем от скривалищата си, да се съберем на едно място. Може и да не е най-оригиналният начин, който съществува, но е изключително ефективен.