Сюзан Колинс - Игрите на глада

Добре, това мога да го преглътна. Да видиш всички тези припаси си беше изкушаващо. Но другото… другото. Съюзяването с вълчата глутница на професионалистите срещу нас, останалите. Никой от Окръг 12 не би си помислил да направи нещо подобно! Професионалните трибути са изключително злобни и арогантни същества, по-добре хранени от другите, но само защото са послушните галени кученца на Капитола. По правило всички силно ги мразят, като се изключат хората от собствените им окръзи. Мога да си представя какво говорят сега за Пийта в нашия окръг. И той имаше безочието да ми говори за опозоряване?

Очевидно благородното момче на покрива е играло с мен поредната си игра. Но тази ще да му е последна. Жадно ще чакам на нощните небеса да се появи съобщение за смъртта му, ако преди това не го убия лично.

Професионалните трибути мълчат, докато той не се отдалечава достатъчно, за да не може да ги чуе, после заговарят приглушено:

— Защо просто не го убием сега и да приключим с тази работа?

— Нека се мъкне с нас. Какво може да ни направи? Пък и е сръчен с онзи нож.

Така ли? Това е новина. Колко много интересни неща научавам днес за моя приятел Пийта.

— Освен това той е най-добрият ни шанс да я намерим.

Отнема ми един миг да схвана, че тази „нея“, за която говорят, съм аз.

— Защо? Мислиш ли, че се е вързала на тези романтични глупости?

— Възможно е. На мен ми се стори доста наивна. Всеки път, като се сетя как се въртеше с онази рокля, ми идва да повърна.

— Как ли е изкарала ония единайсет точки?

— Бас държа, че Любовника знае.

Шумът от завръщането на Пийта ги кара да млъкнат.

— Мъртва ли беше? — пита момчето от Окръг 2.

— Не. Но вече е — казва Пийта. Точно в този момент оръдието гръмва. — Готови ли сте да продължаваме?

Глутницата на професионалистите потегля тичешком точно когато се зазорява и въздухът се изпълва с птичи песни. Оставам в неудобната си поза с треперещи от изтощение мускули още известно време, после пак се вдигам на клона. Трябва да сляза, да тръгна, но за миг оставам да лежа там и да осмислям чутото. Пийта не само е с професионалистите, а им помага да ме намерят. Наивното момиче, което трябва да бъде приемано на сериозно заради единайсетте си спечелени точки. Защото умее да си служи с лък и стрели. Което Пийта знае по-добре от всеки друг.

Но още не им е казал. Дали пази тази информация, защото знае, че това е единственото, заради което го държат жив? Още ли се преструва заради публиката, че е влюбен в мен? Какво става в главата му?

Внезапно птиците замлъкват. После се чува пронизително пищене. Един-единствен тон. Също като онзи, който двамата с Гейл чухме, когато заловиха червенокосото момиче-авокс. Високо над загасващия лагерен огън се появява ховъркрафт. От него се спускат чифт големи метални челюсти, бавно и внимателно вдигат мъртвото момиче и го вкарват в ховъркрафта. После той изчезва. Птиците отново запяват.

— Движи се — прошепвам на себе си. Обръщам се настрани, за да се измъкна от спалния чувал, навивам го и го слагам в раницата. Поемам дълбоко дъх. Докато тъмнината, спалният чувал и върбовите клони ме криеха, на камерите вероятно им е било трудно да ме хванат добре в кадър. Въпреки това знам, че сега ме следят. В момента, в който стъпя на земята, ми е гарантирано, че камерата ще ме покаже в едър план.

Публиката ще се побърка, като разбере, че съм била в клоните на дървото, че съм подслушала разговора на професионалистите и съм разбрала, че Пийта е с тях. Докато измисля как точно искам да изиграя това, по-добре поне да се държа като човек, който владее положението. Да не съм озадачена. И в никакъв случай смутена или изплашена.

Не, трябва да изглеждам така, сякаш съм с една крачка напред в играта.

Затова се измъквам от листака и излизам на утринната светлина. Забавям се за секунда, за да дам на камерите време да се спрат върху мен. После накланям глава леко настрани и отправям многозначителна усмивка. Ето! Нека сами се досетят какво означава това!

Каня се да тръгна, когато се сещам за примките, които поставих. Може би е неблагоразумно да ги проверявам, докато другите са толкова наблизо. Но трябва. Предполагам, че причината е в дългогодишния навик. И в примамливата мисъл, че е възможно да се добера до месо. Възнаградена съм с един чудесен заек. За нула време съм почистила и изкормила животното, като заравям главата, краката, опашката, кожата и вътрешностите под купчина листа. Мечтая си за огън — яденето на сурово заешко може да ти докара заешка треска, урок, който знам от собствен горчив опит, — когато се сещам за мъртвото момиче. Забързвам обратно към лагера й. И наистина, въглените от тлеещия огън са още горещи. Нарязвам заека, измайсторявам шиш от клони и го поставям върху въглените.