Сюзан Колинс - Игрите на глада

Трябва да прехапя устна, за да не изкрещя по адрес на извършителя всяка обидна дума, която знам. Какво си въобразява? Ако беше запалил огън на свечеряване, би могъл да има някакво извинение. Тогава участниците в битката при Рога на изобилието, с тяхното физическо превъзходство и изобилие от припаси, едва ли щяха да са наблизо. Но сега, когато вероятно от часове бродят из гората в търсене на жертви! Със същия успех можеше да развява знаме и да крещи: „Елате да ме хванете!“

А ето че аз съм тук, на един хвърлей от най-големия глупак в Игрите. Вързана с колан в клоните на дърво. Без да смея да побягна, тъй като местоположението ми като цяло току-що беше оповестено за всеки евентуален убиец, който би проявил интерес. Знам, че тук на открито е студено и не всеки има спален чувал. Но трябва да стискаш зъби и да издържиш, докато съмне!

През следващите два часа лежа в чувала си, изпълнена със затаен гняв, като всъщност си мисля, че ако успея да се махна от това дърво, изобщо няма да имам никакъв проблем да отстраня новия си съсед. Първата ми реакция беше да побягна, а не да се бия. Но този човек ме поставя в опасност. Глупавите хора са опасни. А той вероятно не разполага с кой знае какви оръжия, докато аз имам чудесен нож.

Небето още е тъмно, но усещам първите признаци за приближаването на зората. Започвам да си мисля, че ние — имам предвид човека, чиято смърт в момента планирам, и аз — може всъщност да сме останали незабелязани. После чувам шума. Няколко чифта крака, които тичат насам. Онзи, който е запалил огъня, трябва да е задрямал. Връхлитат върху нея, преди да е успяла да се измъкне. Сега разбирам, че е момиче. Мога да разбера по молбите, по последвалия измъчен писък. После се разнасят смях и поздравления от няколко гласа. Някой се провиква: „Дванайсет повалени, остават още единайсет!“, което предизвиква поредица от одобрителни подсвирвания.

Значи се бият в глутница. Всъщност не съм изненадана. Често в ранните етапи на Игрите се оформят групички от съюзници. Силните се обединяват, за да преследват слабите; после, когато напрежението стане твърде голямо, започват да се нахвърлят един срещу друг. Не ми е много трудно да се сетя кои са се съюзили. Трябва да са останалите професионални трибути от окръзите 1, 2 и 4. Две момчета и три момичета. Онези, които обядваха заедно.

За миг ги чувам как проверяват дали момичето има някакви припаси. По коментарите им съдя, че не са намерили нищо съществено. Питам се дали жертвата е Ру, но бързо отпъждам тази мисъл. Тя е прекалено умна, за да накладе такъв огън.

— По-добре да изчезваме, за да могат да приберат тялото, преди да започне да вони. — Почти съм сигурна, че това е момчето с вид на животно от Окръг 2. Разнася се одобрително мърморене, а после, за свой ужас, чувам глутницата да се отправя към мен. Не знаят, че съм тук. Откъде ще знаят? Добре скрита съм в дърветата. Поне докато слънцето не се е издигнало. После черният ми спален чувал ще се превърне от маскировка в проблем. Ако просто продължат да се движат, ще ме подминат и ще си отидат след минута.

Но професионалистите спират в сечището на десетина метра от моето дърво. Имат фенерчета и факли. През пролуките в клоните виждам тук ръка, там — ботуш. Не помръдвам, не смея дори да дишам. Дали са ме забелязали? Не, още не. От казаното се разбира, че мислите им са другаде.

— Не трябваше ли досега вече да сме чули оръдие?

— Предполагам, че да. Няма причини да не пристигнат веднага.

— Освен ако още е жива.

— Мъртва е. Лично я прободох.

— Тогава къде е оръдието?

— Някой трябва да се върне. Да провери, че работата е свършена.

— Да, иначе ще се наложи да я проследяваме пак.

— Казах, че е мъртва!

Избухва спор, докато най-после един от трибутите усмирява другите:

— Губим време! Ще отида да я довърша, и да продължаваме!

Едва не падам от дървото. Това е гласът на Пийта.

Слава богу, че бях достатъчно предвидлива да се вържа. Преобръщам се и сега вися на клона с лице към земята, като коланът ме придържа, а с едната ръка и с крака притискам раницата и спалния чувал към дървото. Сигурно се е чуло някакво шумолене, но професионалистите са прекалено потънали в спора си, за да го доловят.

— Хайде, върви тогава, любовнико — казва момчето от Окръг 2. — Провери.

Успявам за миг да зърна Пийта, осветен от факел, който тръгва обратно към огъня и момичето. Лицето му е подуто от натъртвания, на едната му ръка има окървавена превръзка, а от звука на стъпките му долавям, че накуцва. Спомням си как клатеше глава, за да ми каже да не се включвам в битката за провизиите, докато през цялото време е планирал да се хвърли в най-ожесточената точка на събитията. Точно обратното на онова, което го посъветва Хеймич.