Сюзан Колинс - Игрите на глада

Сега се радвам, че има камери. Нека спонсорите да видят, че умея да ловувам, че е добре да заложат на мен, защото не се оставям гладът да ме подмами в капан така лесно, както останалите. Докато заекът се пече, стривам част от един обгорен клон и се залавям да замаскирам оранжевата си раница. Черното притъпява цвета й, но ми се струва, че един слой кал определено ще помогне. Разбира се, за да има кал, трябва да има вода…

Нарамвам багажа си, грабвам шиша, изритвам малко пръст върху въглените и поемам в посока, обратна на тази, в която заминаха професионалистите. По пътя изяждам половината заек, после увивам остатъците в парчето найлон за по-късно. Месото спира къркоренето в стомаха ми, но не помага особено за утоляването на жаждата. Сега водата е най-важното нещо за мен.

Докато вървя, изпитвам увереност, че все още ме показват на екрана в Капитола, затова внимателно продължавам да крия емоциите си. Но колко ли се забавлява Клодиъс Темпълсмит със своите гости, докато подлагат на дисекция поведението на Пийта и моята реакция. Как да се тълкува всичко това? Дали Пийта е разкрил истинската си същност? Как се отразява това на шансовете при залаганията? Ще изгубим ли спонсори? Имаме ли изобщо спонсори? Да, сигурна съм, че имаме, или поне имахме.

Пийта вече разруши нашия образ на обречени влюбени. Но дали наистина го е разрушил? Може би, тъй като не е говорил много за мен, все още можем да извлечем някаква полза от това. Може би, ако сега си дам вид, че ми е забавно, хората ще си помислят, че сме планирали заедно цялото нещо.

Слънцето се издига в небето и дори през балдахина от листа изглежда прекалено силно. Намазвам устните си с малко мазнина от заека и се мъча да не се задъхвам, но е безполезно. Минал е само един ден, а вече започвам бързо да се обезводнявам. Опитвам се да си спомня всичко, което знам за търсенето на вода. Тя тече в ниските места, така че всъщност идеята да продължа да слизам надолу в тази долина не е лоша. Ако успея да открия някоя дивечова пътека или да забележа място с по-гъста растителност, те могат да ме упътят. Но не откривам нищо. Все същият плавно спускащ се склон, все същите птици, все същите еднообразни дървета.

Докато денят бавно върви към края си, разбирам, че скоро ще съм в беда. Малкото урина, която успях да изкарам, е тъмнокафява, главата ме боли, а на езика ми има сухо място, което отказва да се навлажни. От слънцето очите ме болят, затова изравям тъмните очила, но когато ги слагам, те причиняват нещо странно на зрението ми и ги натъпквам обратно в раницата.

Вече е късно следобед, когато ми се струва, че съм намерила спасение. Забелязвам боровинкови храсти и се втурвам да обера плодовете и да изсмуча сладкия им сок. Но точно когато ги поднасям към устните си, ги оглеждам критично. Плодовете наистина приличат на боровинки, но имат малко по-различна форма, а когато разтварям една, вътрешността й е кървавочервена. Не познавам тези плодове, може и да стават за ядене, но предполагам, че това е някакъв подъл номер от страна на гейм-мейкърите. Дори инструкторката по растенията в Тренировъчния център специално ни предупреди да избягваме боровинките и другите горски плодове, освен ако не сме стопроцентово сигурни, че не са отровни: нещо, което вече знам, но съм толкова жадна, че е нужно да си припомня думите й, за да намеря сили да ги захвърля.

Изтощението започва да ме завладява, но това не е обичайната умора, която изпитваш след дълго ходене. Налага се често да спирам и да си почивам, макар да съзнавам, че единственият лек за страданието ми изисква продължително търсене. Но докъдето стигат очите ми във всички посоки, виждам все същата неумолимо простираща се гора.

Решена да не спирам, преди да настъпи нощта, продължавам да вървя, докато накрая от изтощение краката ми започват да се преплитат.

С усилие се покатервам в клоните на едно дърво и се закопчавам с колана. Нямам апетит, но смуча една заешка кост само за да дам на устата си някакво занимание. Пада нощта, прозвучава химнът, а високо в небето виждам снимката на момичето, което очевидно е било от Окръг 8. Онова, което Пийта се върна да доубие.

Страхът ми от глутницата професионалисти е дребна работа в сравнение с изгарящата ме жажда. Освен това те тръгнаха в обратна посока и сигурно вече също им се е наложило да спрат, за да си починат. Като се има предвид недостигът на вода, може дори да са се върнали при езерото, за да подновят запасите си.

Може би за мен това също е единствената посока.