Сюзан Колинс - Игрите на глада

Точно сега обаче решавам, че по-важното за мен са другите трибути. Сигурна съм, че мнозина ще ловуват и през нощта. Победителите в битката при Рога на изобилието ще имат храна, вода в изобилие от езерото, факли или електрически фенерчета и оръжия, които ще бързат да изпробват. Мога само да се надявам, че съм се придвижила достатъчно бързо и достатъчно далеч, за да съм извън техния обсег.

Преди да се настаня, изваждам кълбото тел и поставям две примки в храстите. Знам, че е рисковано да се залагат капани, но тук храната толкова бързо се свършва. А не мога да залагам примки, докато бягам. Въпреки това вървя още пет минути и чак тогава определям мястото, на което ще лагерувам.

Внимателно си избирам дървото. Върба, не ужасно висока, но разположена в групичка с други върби, която предлага добро укритие в своите дълги, надвиснали вейки. Покатервам се по най-близките до ствола клони и се настанявам на един здрав чаталест клон. Нужна е доста работа, но накрая нагласявам спалния чувал сравнително удобно. Поставям раницата си в долната част на спалния чувал и се пъхам вътре след нея. Като предпазна мярка свалям колана си, увивам го в клуп около клона и спалния чувал и го закопчавам отново на кръста си. Сега, ако се обърна насън, няма да се сгромолясам на земята. Достатъчно дребна съм, за да покрия и главата си с горния край на чувала, но все пак си слагам и качулката. С падането на нощта бързо захладнява. Въпреки риска, който поех, за да се добера до спалния чувал, сега знам, че това е бил правилният избор. Този спален чувал, който отразява и задържа телесната топлина, ще ми бъде безценен. Сигурна съм, че има доста трибути, чийто най-голям проблем в момента е да се топлят, докато аз може би все пак ще успея да поспя няколко часа. Само да не бях толкова жадна…

Нощта току-що е настъпила, когато чувам химна, който предшества оповестяването на загиналите. През клоните виждам герба на столицата, който сякаш се носи в небето. Всъщност гледам друг, огромен екран, поставен на един от техните ховъркрафти, с които отнасят телата. Химнът заглъхва и небето притъмнява за миг. У дома щяхме да гледаме подробно представяне на всяко от убийствата, но се смята, че на арената това би дало нечестно предимство на живите трибути. Например, ако се добера до лък и застрелям някого, тайната ми ще стане известна на всички. Не, тук, на арената виждаме само снимки, същите, който използваха в телевизионното предаване за резултатите от обучението ни. Обикновени снимки, показващи лицата ни. Но сега вместо резултати се изписват само номерата на окръзите. Поемам си дълбоко дъх, когато започват да се появяват лицата на единайсетте мъртви трибути и ги отмятам на пръсти един по един.

Първо се появява момичето от Окръг 3. Това означава, че всички професионални трибути от окръзите 1 и 2 са оцелели. Нищо чудно. После момчето от Окръг 4. Това не го очаквах, обикновено всички професионалисти успяват да изкарат първия ден. Момчето от Окръг 5… предполагам, че Фоксфейс, момичето с лисичето лице, е оцеляло. И двамата трибути от окръзите 6 и 7. Момчето от 8. И двамата от 9. Да, ето го момчето, с което се сбих за раницата. Използвала съм всичките си пръсти, остава само още един мъртъв трибут. Дали е Пийта? Не, момичето от Окръг 10. Това е. Гербът на Капитола се появява отново, заедно с последния такт на тържествения финал. После пак става тъмно и се чуват само звуците на гората.

Изпитвам облекчение, че Пийта е жив. Отново си казвам, че ако ме убият, за майка ми и Прим ще бъде най-добре да спечели той. Това си повтарям, за да си обясня противоречивите емоции, които се надигат в мен, когато мисля за Пийта. Благодарността, че ми даде предимство, като призна любовта си към мен по време на интервюто. Гневът, предизвикан от превъзходството, което показа на покрива. Ужасът, че всеки миг можем да се изправим един срещу друг на арената.

Единайсет мъртви, но никой от Окръг 12. Опитвам се да пресметна кой е останал. Петима професионални трибути. Фоксфейс. Треш и Ру. Ру… значи все пак успя да преживее първия ден. Не мога да не се зарадвам. Станахме десет. Утре ще разбера кои са другите трима. Сега е тъмно, изминала съм дълъг път, свила съм се като в гнездо високо в клоните на дървото и трябва да се опитам да си почина.

Не съм спала истински от два дни, към което се прибавя и умората от това дълго пътуване из арената. Бавно разпускам мускули, затварям очи. Последната ми мисъл е: какъв късмет, че не хъркам…

Прас! Събужда ме звукът от счупването на клон. Колко дълго съм спала? Четири часа? Пет? Връхчето на носа ми е леденостудено. Прас! Прас! Какво става? Това не е звукът, който издават клоните под краката на някого, а острото пукане на дърва. Прас! Прас! Преценявам, че идва от двеста-триста метра вдясно от мен. Бавно, безшумно се обръщам в тази посока. Няколко минути няма нищо освен тъмнина и някакво тътрене. После виждам искра и започва да се разгаря огън. Две ръце се греят на пламъците, но не мога да различа нищо повече от това.