Сюзан Колинс - Игрите на глада

И го пропускам! Пропускам шанса си! Защото тези допълнителни две секунди, които изгубих в колебание, са достатъчни да ме накарат да променя решението си. За миг краката ми се запъват, несигурни в коя посока ги тласка мозъкът ми, а после се хвърлям напред и грабвам в ръце парчето найлон и един хляб. Плячката е толкова дребна и съм толкова ядосана на Пийта, че е отвлякъл вниманието ми, че спринтирам още двайсет метра напред, за да грабна една ярко оранжева раница, в която не се знае какво има, защото ми е непоносимо да си тръгна съвсем без нищо.

Едно момче, май от Окръг 9, посяга към раницата едновременно с мен и за кратко се боричкаме за нея, а след това той започва да кашля и покрива лицето ми с пръски кръв. Залитам назад, отвратена от топлата, лепкава струя, която ме опръсква. После момчето се свлича на земята. Точно тогава виждам забития в гърба му нож. Вече и други трибути са стигнали до Рога на изобилието и се готвят за атака. Да, момичето от Окръг 2, на десет метра разстояние, тича към мен и държи в ръка половин дузина ножове. Виждала съм я как ги мята по време на обучението. Никога не пропуска целта си. А аз съм следващата й мишена.

Целият общ страх, който изпитвах, се сгъстява в конкретен страх от това момиче, от тази хищница, която сигурно ще ме убие след броени секунди. Прилив на адреналин пронизва тялото ми като изстрел, премятам през рамо едната каишка на раницата и побягвам с всичка сила към гората. Чувам как ножът лети към мен и по рефлекс вдигам раницата, за да се предпазя. Острието се забива в нея. Премятам и другата каишка през рамо и се отправям към дърветата. Инстинктивно знам, че момичето няма да ме преследва, че няма да устои на изкушението и ще се върне при Рога на изобилието, докато все още не са разграбени всички хубави неща. Усмихвам се ехидно. Благодаря за ножа , казвам й наум.

В началото на гората се обръщам за миг да огледам терена. Около дузина трибути се сражават помежду си при Рога. Няколко вече лежат мъртви на земята. Онези, които са побягнали, изчезват сред дърветата или в празното пространство срещу мен. Продължавам да тичам, докато гората ме скрива от останалите трибути, после преминавам към равномерно темпо, което смятам, че ще мога да поддържам доста време. През следващите няколко часа редувам леко тичане с ходене, като се старая да се отдалеча колкото е възможно повече от съперниците си. Загубих хляба в битката с момчето от Окръг 9, но успях да натъпча найлона в ръкава си, затова, докато вървя, го сгъвам старателно и го пъхам в един джоб. Освен това изтръгвам ножа от раницата — той е хубав, с дълго, добре наточено острие, назъбен в близост до дръжката, което го прави удобен за рязане на различни неща, — и го затъквам в колана си. Още не смея да спра, за да прегледам съдържанието на раницата. Просто продължавам да се движа, като спирам за миг само за да проверя дали не ме преследват.

Мога да вървя дълго. Знам това от дните си в гората. Но ще ми трябва вода. Това беше второто указание на Хеймич, и тъй като почти се провалих с първото, зорко следя за някакви признаци, че наблизо има вода. Такива няма.

Гората започва да се променя и между боровете се появяват най-различни дървета — някои от тях разпознавам, други са ми напълно непознати. В един момент чувам шум и измъквам ножа си, готова да се защитавам, но се оказва, че само съм подплашила един заек. „Радвам се да те видя“, прошепвам му аз. Щом има един заек, може да има още стотици, които ще паднат в примките ми.

Теренът се спуска надолу. Това не ми харесва особено. Долините ми създават чувство, че съм хваната в капан. Искам да съм нависоко, както в хълмовете около Окръг 12, откъдето мога да виждам приближаването на противника. Но единственият ми избор е да продължавам напред.

Колкото и да е странно, не се чувствам много зле. Дните, през които изяждах огромни количества, си казаха думата. Бодра съм, макар да не ми достига сън. Гората ми действа освежаващо. Наслаждавам се на усамотението, макар и то да е илюзия, защото вероятно ме показват на екрана. Не непрекъснато, но от време на време. През първия ден трябва да се отрази смъртта на толкова много хора, че един трибут, който върви из гората, не представлява особено интересна гледка. Все пак ще ме показват достатъчно често, колкото да се види, че съм жива, невредима и че се движа. Един от най-важните дни в залаганията е първият, когато падат първите жертви. Но това е нищо в сравнение с напрежението, което настъпва, когато на арената останат шепа участници.