Сюзан Колинс - Игрите на глада

Късен следобед е, когато започват да гърмят оръдията. Всеки изстрел означава един мъртъв трибут. Битката при Рога на изобилието трябва най-сетне да е свършила. Никога не събират телата от кървавата баня, преди убийците да се разпръснат. В първия ден дори отлагат оръдейните изстрели, докато не приключат първоначалните схватки, защото е прекалено трудно да се проследи точно колко са убитите. Позволявам си да спра за миг, задъхана, докато броя гърмежите. Един… два… три… отново и отново, докато стигат единайсет. Общо единайсет мъртви. В играта остават тринайсет. Изстъргвам с нокти засъхналата кръв, която момчето от Окръг 9 изкашля в лицето ми. Той със сигурност е мъртъв. Чудя се какво ли е станало с Пийта. Дали е изкарал деня? Ще разбера след няколко часа. Когато покажат в небето образите на мъртвите, за да ги видим ние, останалите живи.

Изведнъж ме връхлита мисълта, че Пийта може би вече е мъртъв, обезкървен, вдигнат и пренесен обратно в Капитола, за да го почистят, преоблекат и върнат в прост дървен сандък в Окръг 12. Че може вече да не е тук. Че пътува към къщи. Правя усилие да си спомня дали го видях, след като започна действието. Но последният образ, който успявам да извикам в съзнанието си, е как Пийта клати глава, докато прозвучава гонгът.

Може би е по-добре, ако вече е мъртъв. Липсваше му увереност, че може да победи. А аз не искам накрая на мен да се падне неприятната задача да го убия. Може би е по-добре, ако е излязъл завинаги от играта.

Пускам раницата и се смъквам изтощена на земята до нея. И без друго трябва да я претърся, преди да падне нощта. Да видя с какъв материал за работа разполагам. Докато разкопчавам каишките, усещам, че е добре направена, макар цветът да е доста неподходящ. Това оранжево със сигурност ще проблясва в тъмното. Мислено си отбелязвам, че първата ми работа утре трябва да бъде да я замаскирам.

Отварям джоба на раницата. Точно в този момент най-много се нуждая от вода. Нареждането на Хеймич веднага да намеря вода не е било случайно. Няма да изкарам дълго без нея. За два-три дни ще успея да понеса отвратителните симптоми на обезводняването, но после състоянието ми бързо ще се влоши, ще изпадна в безпомощност и ще съм мъртва, в най-добрия случай, след седмица. Внимателно подреждам припасите. Тънък черен спален чувал, който отразява телесната топлина. Пакет солени бисквити. Пакет сушено нарязано говеждо. Шишенце йод. Кутия дървени кибритени клечки. Малко кълбо бодлива тел. Чифт тъмни очила. И двулитрова пластмасова бутилка за вода, която е абсолютно празна и суха.

Никаква вода. Толкова ли щеше да им е трудно да напълнят бутилката? Осъзнавам колко пресъхнали са гърлото и устата ми, колко напукани са устните ми. Движа се цял ден. Горещо е и много се потя. Това ми се случва и вкъщи, но винаги има потоци, от които да пия, или сняг, който да разтопя, ако се стигне дотам.

Докато връщам нещата в раницата, ми хрумва една ужасна мисъл. Езерото. Онова, което видях, докато чаках да прозвучи гонгът. Ами ако то е единственият водоизточник на арената? Това би било сигурен начин да ни въвлекат в битка. Езерото е на цял ден път от мястото, където седя сега — път, много по-труден, когато няма нищо за пиене. А дори и да стигна до него, то със сигурност ще бъде сериозно охранявано от няколко професионални трибути. Готова съм да изпадна в паника, когато си спомням заека, който стреснах по-рано днес. Той отнякъде пие вода. Просто трябва да разбера откъде.

Здрачът се сгъстява и започвам да се притеснявам. Гората е рядка и не предлага кой знае какво прикритие. Пластът борови иглички заглушава стъпките ми, но, от друга страна, затруднява проследяването на животните, а техните пътеки са ми нужни, за да намеря вода. И все така продължавам да се спускам надолу, все по-навътре и по-навътре в долина, която ми се струва безкрайна.

Освен това съм гладна, но не се решавам да посегна на скъпоценния си запас от солени бисквити и сушено говеждо. Вместо това вземам ножа и започвам да дълбая един бор, като изрязвам външния слой на кората и изстъргвам голяма шепа от по-меката вътрешна част. Дъвча я бавно, докато вървя. След цяла седмица с най-хубавата храна на света, това е малко трудно за преглъщане. Но през живота си съм яла много борова кора. Бързо ще си възвърна навика.

След още час става ясно, че трябва да намеря място, където да пренощувам. Появяват се нощните обитатели на гората. От време на време чувам крясък или вой — първият признак, че ще си съпернича за зайците с истински хищници. Колкото до това дали ще ме разглеждат като източник на храна, твърде рано е да се каже. Възможно е в момента да ме дебнат безброй животни.