Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Това е чипът ти за проследяване, Катнис. Колкото по-неподвижна стоиш, толкова по-бързо ще успея да го поставя — казва тя.

Неподвижна ли? Та аз съм като статуя. Но въпреки това усещам остра болка от пробождането, докато иглата вкарва металното проследяващо устройство дълбоко под кожата от вътрешната страна на ръката ми над лакътя. Сега гейм-мейкърите винаги ще знаят къде точно се намирам на арената. Не биха искали да изгубят някой трибут.

Щом проследяващото устройство е поставено, стълбата ме освобождава. Жената изчезва и стълбата се връща, за да вземе и Цина от покрива. Влиза едно момче-авокс и ни насочва към кабина, където е сервирана закуска. Въпреки напрежението в стомаха си, ям възможно най-много, макар че нищо от прекрасната храна не ми прави впечатление. Толкова съм нервна, че със същия успех мога да ям и въглища. Единственото, което изобщо успява да отвлече вниманието ми, е гледката от прозорците, докато се носим плавно над града и после към пустошта отвъд него. Това виждат птиците. Само че те са свободни и в безопасност. За разлика от мен.

Пътуването продължава около половин час, а после прозорците потъмняват, което подсказва, че наближаваме арената. Ховъркрафтът се приземява и двамата с Цина стъпваме на стълбата, само че този път тя ни отвежда през подземен тунел право в катакомбите, които се намират под арената. Следваме напътствията и стигаме до определеното ми място — стая, в която ще се проведе подготовката ми. В Капитола я наричат Стартовото помещение. В окръзите е известна като „Ограждението“. Мястото, където отвеждат животните, преди да ги заколят.

Всичко е чисто ново. Аз ще бъда първият и единствен трибут, който ще използва това Стартово помещение. Арените са исторически забележителности и остават след Игрите. Те са популярни дестинации, които жителите на Капитола посещават и където ходят на почивка. Отиват за месец, гледат Игрите, правят обиколка на катакомбите, посещават местата, където са загинали различните трибути. Можете дори да участвате във възстановки.

Казват, че храната е отлична.

Мъча се да не повърна закуската си, докато вземам душ и си мия зъбите. Цина сплита косата ми в дълга плитка — моята запазена марка. После пристигат дрехите — те са едни и същи за всички трибути. Цина не е имал думата за това, какво да бъде облеклото ми, дори не знае какво ще има в пакета, но ми помага да си облека бельото, после обикновени жълто-кафяви панталони, светлозелена блуза, груб кафяв колан и тънко черно яке с качулка, което се спуска до бедрата ми.

— Материята на якето е изработена така, че да отразява телесната топлина. Чакат те студени нощи — казва той.

Ботушите, които обувам над впити дълги чорапи, са по-хубави, отколкото очаквах, от мека кожа, и доста приличат на моите вкъщи. Тези обаче са с тънка гъвкава каучукова подметка, шита с конци. Добри са за тичане.

Мисля си, че съм готова, когато Цина измъква от джоба си златната сойка-присмехулка. Напълно съм забравила за нея.

— Откъде я взе? — питам аз.

— От зеления тоалет, с който беше облечена във влака — казва той. Сега си спомням как свалих брошката от роклята на майка ми и я закопчах върху ризата. — Това е отличителният знак на твоя окръг, нали? — Кимвам и той я закопчава върху ризата ми. — Едва успя да мине през борда на оценителите. Някои смятаха, че брошката може да се използва като оръжие и ще получиш нечестно предимство. Накрая я пуснаха — казва Цина. — Но конфискуваха пръстена на момичето от Окръг 1. Ако завъртиш камъка, изскача шип. Напоен с отрова. Твърдеше, че не е знаела, че пръстенът се трансформира, и нямаше как да се докаже, че е знаела. Но изгуби отличителния си знак. Ето, напълно си готова. Раздвижи се. Провери всичко да ти е удобно.

Разхождам се, тичам в кръг, протягам ръце.

— Да, добре е. Точно по мярка.

— Тогава не ти остава нищо друго, освен да чакаш да те повикат — казва Цина. — Освен ако можеш да хапнеш още нещо?

Отказвам храната, но приемам чаша вода, от която отпивам малки глътки, докато чакаме на един диван. Не искам да си дъвча ноктите или устните, но се улавям, че съм прехапала бузата си. Мястото още не е съвсем зараснало от преди няколко дни. Скоро устата ми се изпълва с вкус на кръв.

Нервността се превръща в ужас, докато очаквам онова, което предстои. Може да съм мъртва, напълно мъртва, след час. А дори и след по-малко. Пръстите ми нервно проследяват твърдата малка бучка на ръката ми, където жената инжектира проследяващото устройство. Притискам я, макар че ме боли. Притискам я толкова силно, че започва да се образува малка синина.