Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Говори ли ти се, Катнис? — пита Цина.

Поклащам глава, но след миг му протягам ръка. Цина я обгръща в двете свои. И така седим, докато приятен женски глас съобщава, че е време да се подготвя за старта.

Все още стискам ръката на Цина, пристъпвам и заставам върху кръглата метална плоча.

— Не забравяй какво каза Хеймич. Бягай, намери вода. Останалото ще дойде само — казва той. Кимвам. — И запомни следното. Не ми е позволено да участвам в залаганията, но ако можех, щях да заложа парите си на теб.

— Наистина ли? — прошепвам.

— Наистина — казва Цина. Навежда се и ме целува по челото. — Късмет, пламтящо момиче. — А след това около мен се спуска стъклен цилиндър, който разделя хванатите ни ръце и откъсва Цина от мен. Той почуква с пръсти под брадичката си. „Горе главата“.

Повдигам брадичка и заставам възможно най-изправена. Цилиндърът започва да се издига. В продължение на може би петнайсет секунди се намирам в мрак, а след това усещам как металната плоча ме изтласква извън цилиндъра на открито. За миг ярката слънчева светлина заслепява очите ми и усещам само силен вятър с мирис на нещо, което ми навява надежда за борова гора.

После чувам гласа на легендарния водещ Клодиъс Темпълсмит, който ехти гръмко навсякъде около мен:

— Дами и господа, започват Седемдесет и четвъртите Игри на глада!

Шейсет секунди. Толкова трябва да останем върху металните плочи, преди да ни освободи прозвучаването на гонг. Отдръпнеш ли се, преди да изтече минутата, краката ти ще бъдат откъснати от мина. Шейсет секунди да обхванеш с поглед обръча от трибути, застанали на еднакво разстояние от Рога на изобилието — гигантски златен конус, скосен от едната страна. Гърлото му е на почти седем метра височина и от него преливат нещата, които ще ни дадат живот тук на арената. Храна, бутилки с вода, оръжия, лекарства, дрехи, запалки. Около Рога на изобилието са разпръснати други припаси, чиято стойност е толкова по-малка, колкото по-далече се намират от него. Например, само на няколко стъпки от краката ми лежи квадратен найлон, метър на метър. Със сигурност може да е полезен при пороен дъжд. Но в Рога на изобилието виждам и сгъната палатка, която предпазва от почти всички атмосферни условия. Стига да имам смелост да вляза и да се бия за нея с другите двайсет и трима трибути! Което ми е наредено да не правя.

Намираме се на равно, открито място. Равнина с отъпкана пръст. Зад трибутите срещу мен не виждам нищо, което подсказва стръмен склон или дори скали. От дясната ми страна има езеро. Отляво и отзад — рядка борова горичка. Точно натам би искал Хеймич да тръгна. Незабавно.

В главата ми звучат указанията му: „Просто изчезвайте, отдалечете се колкото е възможно повече от останалите и намерете вода“.

Но се изкушавам, толкова се изкушавам при вида на изобилието, което виждам пред очите си. И знам, че ако не го взема аз, ще го вземе някой друг. Че професионалните трибути, които оцелеят след кървавата битка, ще си поделят по-голямата част от тази жизненоважна плячка. Нещо ми хваща окото. Върху планина от навити одеяла се мъдри сребърен колчан със стрели и лък с тетива, който само чака да бъде опънат. Той е мой , мисля си аз. Направен е за мен.

Аз съм бърза. Мога да спринтирам по-бързо от всички момичета в нашето училище, макар че някои са по-добри на дълго бягане. Но тази дължина от четирийсет метра е работа точно за мен. Знам, че мога да се добера дотам, знам, че мога да стигна първа до този лък, но въпросът е после колко бързо ще избягам? Докато успея да разбутам пакетите и да грабна оръжието, другите ще са стигнали до Рога на изобилието — може и да успея да отстраня един-двама, но ако са, да кажем, десетина, в близък бой ще ме повалят с копията и тоягите си. Или със силните си юмруци.

И все пак няма да съм единствената мишена. Обзалагам се, че много от другите трибути ще подминат дребното момиче, дори и да е отбелязало единайсет точки по време на обучението, за да надвият по-свирепите си противници.

Хеймич никога не ме е виждал да тичам. Ако ме беше виждал, може би щеше да ме посъветва да си опитам късмета. Да се хвърля към оръжието. Защото тъкмо това е оръжието, което може да ме спаси. А в целия куп виждам само един лък. Знам, че минутата вече изтича и трябва да реша какво да предприема, когато установявам, че се готвя за спринт — не към близката гора, а към купа, към лъка. Тогава изведнъж забелязвам Пийта, той е вдясно от мен, между нас има може би петима трибути — доста е далече, но въпреки това разбирам, че ме гледа и ми се струва, че май клати глава. Но слънцето ми свети в очите и докато се чудя, прозвучава гонгът.