Сюзан Колинс - Игрите на глада

Пристъпвам безшумно по плочите. Стигам само на метър зад него и казвам:

— Добре е да поспиш.

Той се стряска, но не се обръща. Виждам как леко поклаща глава.

— Не искам да пропусна празненството. То е заради нас, в крайна сметка.

Приближавам се до него и се навеждам над ръба на парапета. Широките улици са пълни с танцуващи хора. Присвивам очи, за да различа по-подробно дребните фигурки.

— В карнавални костюми ли са?

— Кой може да каже? — отговаря Пийта. — С всичките тези откачени дрехи, които носят тук. И ти ли не можа да заспиш?

— Не можах да изключа — казвам.

— За семейството си ли мислеше? — пита той.

— Не — признавам малко виновно. — Непрекъснато се чудя какво ще стане утре. Което е безсмислено, разбира се. — На светлината отдолу сега виждам лицето му и как тромаво държи превързаните си ръце. — Наистина съжалявам за ръцете ти.

— Няма значение, Катнис — казва той. — И без друго никога не съм имал шансове за успех в тези Игри.

— Не бива да си мислиш такива неща — казвам.

— Защо не? Вярно е. Най-голямата ми надежда е да не се посрамя и… — Той се поколебава.

— И какво? — казвам аз.

— Не знам точно как да го кажа. Само… искам да умра като себе си. Това звучи ли смислено? — пита той. Поклащам глава. Как може някой да умре като някой друг, освен като себе си? — Не искам там да ме променят. Да ме превърнат в някакво чудовище, каквото не съм.

Прехапвам устна и се чувствам като нищожество. Докато аз размишлявах дали ще има дървета, Пийта се е борил с мисълта как да запази самоличността си. Чистотата на своето „аз“.

— Да не би да искаш да кажеш, че няма да убиеш никого? — питам.

— Не, сигурен съм, че когато дойде моментът, ще убивам точно като всички други. Не мога да се предам без борба. Само че все ми се иска да можех да измисля начин да… да покажа на онези от Капитола, че не ме притежават. Че съм нещо повече от просто една пионка в техните Игри — казва Пийта.

— Но ти не си — казвам аз. — Никой от нас не е. Това е принципът на Игрите.

— Добре, но в тази рамка все още съществуваш ти, все още съществувам аз — настоява той. — Не разбираш ли?

— Донякъде. Само че… не се обиждай, но на кой му пука, Пийта? — казвам аз.

— На мен. Искам да кажа, за какво друго ми е позволено да ми пука в този момент? — пита той гневно. Сега е приковал сините си очи в моите и настоява за отговор.

Отстъпвам назад.

— По-добре се погрижи за онова, което каза Хеймич. Да останеш жив.

Пийта ми се усмихва, тъжно и подигравателно:

— Добре. Благодаря за напътствието, скъпа.

Това, че използва покровителственото любезно обръщение на Хеймич, е като плесница в лицето ми.

— Виж, ако искаш да прекараш последните часове от живота си, като планираш доблестна смърт на арената, това си е твой избор. Аз искам да прекарам моите в Окръг 12.

— Не бих се изненадал, ако го постигнеш — казва Пийта. — Предай на майка ми най-добрите ми пожелания, като се прибереш.

— Разчитай на мен — казвам аз. После се обръщам и си тръгвам.

През остатъка от нощта ту се унасям в дрямка, ту се будя отново и си представям язвителните реплики, които ще отправя към Пийта Меларк на сутринта. Пийта Меларк. Ще го видим колко наперен и силен ще бъде, когато се изправи срещу живота и смъртта. Вероятно ще се превърне в развилнял се звяр, в някой от онези трибути, които се опитват да изядат сърцето на някого, след като го убият. Преди няколко години имаше едно такова момче от Окръг 6 на име Тит. Той напълно подивя и гейм-мейкърите трябваше да го зашеметят с електрически пушки, за да съберат телата на убитите от него играчи, преди да ги е изял. На арената няма правила, но канибализмът не се нрави много на публиката от Капитола, затова се опитаха да го възпрат. Имаше известни предположения, че лавината, която накрая отнесе Тит, е била специално подготвена, за да е сигурно, че победителят няма да е психопат.

На сутринта не виждам Пийта. Преди зазоряване при мен идва Цина, дава ми да облека една проста рокля и ме повежда към покрива. Окончателното ми обличане и приготовления ще се извършат в катакомбите под самата арена. Един ховъркрафт се появява от нищото, точно както онзи в гората в деня, когато видях как заловиха червенокосото момиче-авокс, и се спуска стълба. Стъпвам, хващам се с ръце за долните стъпала и повече не мога да помръдна. Някакво енергийно поле ме прилепва към стълбата и тя се прибира заедно с мен вътре.

Очаквам, че сега стълбата ще ме пусне, но все още съм залепена за нея. Към мен се приближава облечена в бяла престилка жена със спринцовка в ръка.