Сюзан Колинс - Игрите на глада

Но вместо топлота, усещам как ледена скованост обхваща тялото ми. Мускулите ми се напрягат, както преди да убия животно. Когато проговарям, гласът ми сякаш е спаднал с една октава.

— Зарекох се, че ще го направя.

— Обзалагам се, че си казала точно така — кимва Цезар и стиска ръката ми. Чува се звънецът. — Съжалявам, времето ни изтече. Желая ти късмет, Катнис Евърдийн, трибут от Окръг 12.

Аплодисментите продължават дълго след като съм седнала на мястото си. Поглеждам към Цина за подкрепа. Той леко вдига палци.

През първата част от интервюто на Пийта още съм замаяна. Той обаче завладява публиката от първия миг: чувам ги как се смеят и се провикват. Разиграва етюда за сина на хлебаря, като сравнява трибутите с хлябовете от техните окръзи. После разказва забавен анекдот за опасностите, които крият душовете в Капитола.

— Кажи ми, ухая ли на рози? — пита той Цезар, а после следва цял скеч, по време на който двамата се редуват да се миришат един друг и пожънват огромен успех. Излизам отново на фокус, когато Цезар го пита дали си има приятелка.

Пийта се поколебава, после неубедително поклаща глава.

— Такова хубаво момче като теб. Трябва да има някое специално момиче. Хайде, как се казва? — пита Цезар.

Пийта въздиша:

— Е, добре, има такова момиче. Падам си по него, откакто се помня. Но съм напълно сигурен, че до деня на Жътвата то дори не подозираше за съществуването ми.

Съчувствени звуци от тълпата. Несподелената любов е нещо, което всеки разбира.

— Тя има ли си друг приятел? — пита Цезар.

— Не знам, но много момчета я харесват — казва Пийта.

— Значи, ето какво ще направиш. Победи и се върни у дома. Тогава няма да може да те отблъсне, нали? — казва Цезар насърчително.

— Струва ми се, че това няма да стане. Победата… няма да помогне в моя случай — казва Пийта.

— Защо не, за бога? — пита озадачено Цезар.

Пийта почервенява като цвекло и със запъване изрича:

— Защото… защото… тя дойде тук с мен.

За миг камерите се задържат върху сведения поглед на Пийта, докато публиката възприеме думите му. После виждам лицето си, с полуотворена уста в смесица от изненада и протест, увеличено върху всеки екран, докато осъзнавам чутото. Мен! Той има предвид мен! Стисвам устни и забивам очи в пода с надеждата, че ще скрия емоциите, които се надигат в мен.

— О, това наистина е лош късмет — казва Цезар и в гласа му има истинска болезнена нотка. Тълпата мърмори в знак на съгласие, няколко души дори надават измъчени викове.

— Не е хубаво — съгласява се Пийта.

— Е, не мисля, че някой от нас може да те вини. Би било трудно човек да не се увлече по тази млада дама — казва Цезар. — Тя не знаеше ли?

Пийта поклаща глава:

— Досега не.

Поглеждам нагоре и задържам поглед в екрана достатъчно дълго, за да се забележи ясно червенината по бузите ми.

— Не ви ли се иска ужасно да я извикаме обратно тук, за да видим какво ще каже? — пита Цезар публиката. Тълпата крещи в знак на съгласие. — За жалост, правилата са си правила, и времето на Катнис Евърдийн изтече. Е, желая ти много късмет, Пийта Меларк, и мисля, че говоря от името на цял Панем, когато казвам, че сърцата ни са с теб.

Тълпата реве оглушително. С обявяването на любовта си към мен Пийта напълно е заличил нас, останалите, от картата. Когато публиката най-после се успокоява, той промълвява едва-едва едно: „Благодаря ви“ и се връща на мястото си. Изправяме се на крака, за да изслушаме химна. Заради уважението, което се изисква, трябва да повдигна глава, и не мога да не видя, че сега почти всички екрани показват в едър план Пийта и мен, застанали на метър един от друг — разстояние, което в съзнанието на зрителите завинаги ще остане такова. Горките ние, трагични герои.

Аз обаче знам истината.

След химна трибутите се връщат в колона по един обратно във фоайето на Тренировъчния център и се качват в асансьорите. Постаравам се да вляза в асансьор, в който Пийта го няма. Тълпата забавя нашите антуражи от стилисти, ментори и придружители, затова си правим компания само помежду си. Никой не говори. Моят асансьор спира, за да остави четирима трибути, след което продължавам сама, а после виждам как вратите се отварят на дванайсетия етаж. Пийта едва е излязъл от своя асансьор, когато стоварвам длани върху гърдите му. Той изгубва равновесие и се блъска в грозна керамична ваза, пълна с изкуствени цветя. Вазата се преобръща и се разбива на стотици парченца. Пийта се приземява в отломките и от ръцете му веднага бликва кръв.