Сюзан Колинс - Игрите на глада

След вечеря гледаме повторението в салона. Изглеждам натруфена и глупава, докато се кикотя и се въртя в роклята си, макар останалите да ме уверяват, че съм очарователна. Всъщност очарователен е Пийта, а после и напълно завладяващ в ролята на влюбеното момче. А ето ме и мен, изчервена и смутена, разкрасена от ръцете на Цина, съблазнителна според признанието на Пийта, трагична поради обстоятелствата и, по всеобщо мнение, незабравима.

Когато химнът свършва и екранът потъмнява, стаята притихва. Утре призори ще ни вдигнат от сън и ще ни подготвят за арената. Истинските Игри започват чак в десет, защото повечето жители на Капитола стават късно. Но Пийта и аз трябва да започнем рано. Не може да се каже колко път ще трябва да изминем до арената, подготвена за тазгодишните Игри.

Знам, че Хеймич и Ефи няма да ни придружат. Щом си тръгнат оттук, ще отидат в Центъра на игрите, където, надявам се, ожесточено ще ни търсят спонсори и ще разработват стратегия как и кога да ни доставят подаръците. Цина и Порша ще пътуват с нас до самото място, от което ще бъдем изпратени на арената. Въпреки това последните прощални думи трябва да бъдат казани тук.

Ефи хваща и двама ни за ръка и с истински сълзи в очите, ни пожелава успех. Благодари ни, че сме били най-добрите трибути, които е имала честта да представлява. А после, тъй като това е Ефи и от нея очевидно задължително се изисква да каже нещо ужасно, добавя: „Изобщо няма да се изненадам, ако догодина най-сетне ме повишат и ме изпратят в свестен окръг!“

После целува всеки от нас по бузата и бързо излиза, развълнувана или от емоционалната раздяла, или от възможността за по-добра кариера.

Хеймич скръства ръце и оглежда и двама ни от глава до пети.

— Някакви последни съвети? — обръща се към него Пийта.

— Когато прозвучи гонгът, веднага изчезвайте. Нямате работа в онази кървава баня пред Рога на изобилието. Просто изчезвайте, отдалечете се колкото е възможно повече от останалите и потърсете вода — казва той. — Ясно ли е?

— А после? — питам.

— Останете живи — казва Хеймич. Това е същият съвет, който ни даде във влака, но този път не е пиян и не се смее. А ние само кимваме. Какво друго има да се казва?

Когато се отправям към стаята си, Пийта се забавя, за да говори с Порша. Радвам се. Каквито и странни прощални думи да си разменяме, те могат да почакат до утре. Завивките ми са отдръпнати назад, но няма следа от червенокосото момиче-авокс. Иска ми се да й знаех името. Трябваше да я попитам как се казва. Може би можеше да го напише. Или да го изиграе. Но сигурно това щеше само да й навлече наказание.

Вземам си душ и свалям от тялото си златната боя, грима, мириса на красотата. От усилията на подготвителния екип остават само пламъците върху ноктите ми. Решавам да ги запазя, за да напомнят на публиката коя съм. Катнис, момичето, което гореше. Може би това ще ми даде някаква опора в идващите дни.

Обличам дебела, пухкава нощница и си лягам. Нужни са ми около пет секунди да осъзная, че никога няма да заспя. А отчаяно се нуждая от сън, защото на арената всеки миг, в който се поддам на изтощението, ще бъде покана към смъртта.

Няма полза. Минава един час, минават два, три, а клепачите ми отказват да натежат. Непрестанно се опитвам да си представя на какъв терен ще ме запратят. Пустиня? Блато? Замръзнала пустош? Най-много се надявам да има дървета, което ще ми предостави някакво укритие, а също храна и подслон. Често има дървета, защото голите и пусти пейзажи са скучни и без дървета развръзката на Игрите настъпва твърде бързо. Но какъв ли ще бъде климатът? Какви скрити капани са поставили гейм-мейкърите, за да оживят по-мудните моменти? И какво ще правят другите трибути…

Колкото по-силно искам да заспя, толкова повече сънят ми убягва. Накрая съм толкова неспокойна, че не мога да остана в леглото. Разхождам се из стаята — сърцето ми тупти и се задъхвам. Имам чувството, че съм в затворническа килия. Ако веднага не подишам малко чист въздух, може пак да започна да хвърлям предмети. Изтичвам надолу по коридора до вратата, която води към покрива. Тя не само е отключена, но и открехната. Може би някой е забравил да я затвори, но няма значение. Енергийното поле, което обгръща покрива, предотвратява всяка отчаяна форма на бягство. А аз не се каня да бягам, само да напълня дробовете си с въздух. Искам да видя небето и луната в последната нощ, в която никой няма да ме преследва.

Нощем покривът не е осветен, но щом стъпвам с боси крака на облицованата с плочи повърхност, виждам тъмния силует на фона на светлините, които в Капитола никога не угасват. Долу по улиците цари доста голямо оживление — музика, песни и автомобилни клаксони: през дебелите стъклени прозорци в стаята си не чувам нищо от това. Бих могла да се измъкна сега, без той да ме забележи: вероятно няма да ме чуе при цялата тази шумотевица. Но нощният въздух е толкова сладък, че не мога да понеса мисълта да се върна в онази задушаваща стая. А и какво значение има дали си говорим или не?