Сюзан Колинс - Игрите на глада

Засилвам се да прескоча един горящ пън. Не скачам достатъчно високо. Долният край на якето ми се подпалва и трябва да спра, за да го сваля бързо от себе си и да стъпча пламъците. Но не смея да оставя обгореното и тлеещо яке. Поемам риска да го натъпча в спалния чувал с надеждата, че там ще загасне поради липса на въздух. Нямам друго освен това, което нося на гърба си, а и то едва ли е достатъчно, за да оцелея.

След няколко минути гърлото и носът ми вече парят. После започвам да кашлям и имам усещане, че дробовете ми направо горят. Усещането се засилва, докато накрая при всяко вдишване изгаряща болка пронизва гърдите ми. Успявам да се скрия в подножието на някаква скала точно когато започва повръщането, при което изгубвам оскъдната си вечеря и малкото вода, останала в стомаха ми. Подпряна на ръце и колене, продължавам да се напъвам, докато вече няма какво да изплюя.

Знам, че не трябва да спирам да се движа, но съм замаяна, цялата треперя и не мога да си поема въздух. Позволявам си около една лъжица вода, за да си изплакна устата, и я изплювам, после отпивам няколко глътки от бутилката. Имаш една минута , казвам си. Една минута почивка. Пренареждам запасите си, навивам спалния чувал и натъпквам набързо всичко в раницата. Минутата ми е изтекла. Знам, че е време да продължа, но димът е замъглил ума ми. Бързоногите животни, които ми служеха като ориентир за посоката, отдавна са ме отминали. Знам, че не съм била в тази част от гората преди: по време на предишните ми обиколки нямаше големи скали като тази, на която съм се облегнала. Накъде ме тласкат гейм-мейкърите? Обратно към езерото? Към съвсем нов терен, пълен с нови опасности? Точно бях намерила няколко часа покой край езерцето с лилиите, когато започна атаката. Дали е възможно да се движа успоредно на огъня и да успея да се върна пак там, или поне да стигна до някакъв водоизточник? Огнената стена все някъде свършва и няма да гори безкрайно. Не защото гейм-мейкърите не могат да поддържат огъня, а защото публиката ще ги обвини, че е скучно. Ако успея да се върна зад линията на огъня, ще избегна срещата с професионалистите. Точно решавам да тръгна назад и да заобиколя пожара, макар че ще се наложи да извървя цели километри, за да се отдалеча от огнения ад, а после да се върна по много дълъг маршрут, когато първото огнено кълбо експлодира в скалата на половин метър от главата ми. Страхът ми дава нови сили и изскачам от скривалището си.

Играта е взела неочакван обрат. Целта на огъня е била само да ни накара да се размърдаме, сега публиката ще се порадва на малко истинско забавление. Чувам следващото свистене и залягам плътно на земята, без изобщо да погледна. Огненото кълбо уцелва едно дърво от лявата ми страна и то избухва в пламъци. Да остана на мястото си означава смърт. Едва успявам да се изправя, когато третото кълбо избухва точно там, където бях, и зад мен изригва огнен стълб. Сега времето губи значение, докато трескаво се опитвам да избегна атаките. Не виждам откъде изстрелват огнените кълба, но не е от ховъркрафт. Идват някъде отстрани. Вероятно из цялата гора са разположени катапулти с прецизно насочване, скрити в дърветата и скалите. Някъде, в някоя прохладна и безупречно чиста стая, някой гейм-мейкър седи пред контролното табло и натиска спусъците, които могат за миг да сложат край на живота ми. Нужно е само едно пряко попадение.

Неясният план да се върна пак при моето езерце напълно се изпарява, докато тичам на зигзаг, залягам и пак скачам, за да избегна огнените кълба. Големи са колкото ябълка, но експлодират с огромна сила. Обладана съм от желанието да оцелея и се доверявам единствено на инстинктите си. Няма време да преценявам дали даден ход е правилният. Щом чуя свистене, трябва да действам или да загина.

Все пак нещо ме тласка да продължавам напред. Цял живот съм гледала Игрите на глада и знам, че определени части от арената са подготвени за определен вид атаки. И ако успея просто да се махна от този сектор, може би ще успея и да изляза извън обсега на катапултите. Възможно е веднага след това да падна в яма с пепелянки, но сега не е моментът да се тревожа за това.

Не знам от колко време се мятам насам-натам, за да избегна огнените кълба, но атаките най-после започват да затихват. Което е хубаво, защото пак повръщам. Този път някаква кисела течност, която изгаря гърлото ми и влиза в носа ми. Принудена съм да спра, защото цялото ми тяло е обхванато от конвулсии и отчаяно се мъча да изхвърля отровите, които съм вдишала през последната атака. Чакам следващото свистене, следващия сигнал да се втурна напред. Той не идва. Повръщам толкова силно, че на очите ми излизат сълзи. Дрехите ми са мокри от пот. Кой знае как, през дима и повръщането, долавям мириса на опърлена коса. Опипвам с ръка плитката си и виждам, че едно огнено кълбо е опърлило около десет сантиметра от нея. Кичури изгоряла коса се разпадат в пръстите ми. Взирам се в тях с невярващи очи, когато чувам свистенето.