Сюзан Колинс - Игрите на глада

Момичето със стрелите — някой я нарече Глимър — ах, имената, с които хората в Окръг 1 кръщават децата си, са толкова глупави, та, както и да е, „Блясъкът“ тръгва да се катери по дървото, но когато клоните започват да пукат под краката й, проявява достатъчно благоразумие и се отказва. Сега съм на поне двайсет метра височина. Тя се опитва да ме простреля и веднага става очевидно, че не умее да си служи с лък. Една от стрелите обаче се забива в дървото близо до мен и успявам да я изтръгна. Размахвам я подигравателно над главата й, сякаш съм я извадила единствено с тази цел, докато всъщност се каня да я използвам, ако ми се отдаде случай. Бих могла да ги избия, всичките до един, ако сребристият лък беше в ръцете ми.

На земята професионалистите се прегрупират и ги чувам как тихо ръмжат заговорнически, бесни, че съм ги направила на глупаци. Но става тъмно и възможността да ме убият е пропусната. Накрая чувам как Пийта казва рязко:

— О, оставете я да си стои там горе. Няма къде да избяга. Ще се оправим с нея сутринта.

Е, прав е поне за едно. Няма къде да отида. Облекчителното въздействие на водата е изчезнало и сега с пълна сила чувствам болката от изгарянията. Смъквам се до един чаталест клон и се подготвям за нощта. Обличам якето. Разстилам спалния чувал. Завързвам се с колана и се мъча да не изохкам. В спалния чувал е прекалено топло за крака ми. Срязвам го и провесвам крака си навън, на въздух. Напръсквам с вода раната и ръцете си.

Цялата ми смелост се е изпарила. Омаломощена съм от болка и глад, но не мога да се насиля да ям. Дори да успея да изкарам нощта, какво ще стане утре? Взирам се в листата и се насилвам да си почина, но изгарянията ми пречат. Птиците се приготвят за нощта, пеят приспивни песни на малките си. Появяват се нощните обитатели на гората. Изкрясква бухал. През пушека долавям лека миризма на скункс. От съседното дърво към мен надничат очите на някакво животно — може би опосум, — в които се оглеждат факлите на професионалистите. Внезапно се надигам на лакът. Това не са очи на опосум — добре познавам стъкленото им отражение. Всъщност, това изобщо не са очи на животно. В последните мъждиви лъчи светлина разпознавам кой ме гледа безмълвно измежду клоните.

Ру.

Откога ли е тук? Сигурно през цялото време. Неподвижна и незабелязана, докато под нея са се разигравали всички тези събития. Може би се е покатерила на своето дърво малко преди мен, когато е чула наближаването на групата.

Известно време се гледаме и всяка се опитва да издържи погледа на другата. После, съвсем безшумно, без да се чуе дори шумолене на листо, тя вдига ръка и посочва към нещо над главата ми.

Проследявам с поглед пръста й нагоре в листака над мен. Отначало нямам представа какво сочи, но после, на около пет метра нагоре, различавам смътно очертание в гаснещата светлина. Но… очертание на какво? Някакво животно? Изглежда голямо горе-долу колкото миеща мечка, но виси на един клон и едва-едва се полюлява. Има и още нещо. Сред познатите вечерни звуци на гората долавям приглушено жужене. Тогава разбирам. Това е гнездо на оси.

Пробожда ме страх, но проявявам достатъчно разум да остана неподвижна. В края на краищата, не знам какви оси живеят тук. Може да са от обикновените, които не те закачат, ако и ти не ги закачаш. Но това са Игрите на глада и обикновените неща са извън правилата. По-вероятно е да са една от мутациите на Капитола — хрътоси. Също като сойките-бъбрици, тези оси-убийци са били създадени в лаборатория и стратегически разположени като пехотни мини из окръзите по време на войната. По-едри от обикновените оси, те имат характерно тяло с цвят на чисто злато и жило, от което при допир се надига бучка с големината на слива. Много хора не могат да издържат на повече от две-три ужилвания. Други умират веднага. А оцелелите често се побъркват от халюцинациите, които отровата им предизвиква. Има и още нещо: тези оси преследват всеки, който разбута гнездото им, и се стремят да го убият. Точно оттам идва това „хрът“ в името.

След войната унищожили всички гнезда около Капитола, но онези в близост до окръзите оставили недокоснати. Като още едно напомняне за слабостта ни, предполагам, също като Игрите на глада. Още една причина да не излизаме извън оградата на Окръг 12. Когато с Гейл забележим гнездо на хрътоси, веднага тръгваме в обратната посока.

Така че, такова гнездо ли виси над мен? Поглеждам назад към Ру за помощ, но тя се е спотаила в клоните на дървото си.