Сюзан Колинс - Игрите на глада

Сутринта ми носи тревога. Пулсът ми е ускорен, а главата ми се пръска. При най-лекото движение остра болка пронизва ставите ми. С мъка се свличам от дървото и почти падам на земята. Отнема ми няколко минути да се приготвя за път. Някъде вътре в себе си знам, че действам неправилно. Би трябвало да бъда по-предпазлива, да се придвижвам по-целенасочено. Но умът ми, изглежда, е замъглен и оформянето на план е трудно. Облягам се на ствола на моето дърво, предпазливо прокарвам пръст по загрубялата като шкурка повърхност на езика си, докато преценявам вариантите. Как мога да намеря вода?

Като се върна до езерото. Безсмислено е. Никога няма да успея.

Като се надявам на дъжд. На небето не се вижда нито едно облаче.

Като продължавам да търся. Да, това е единственият ми шанс. Но тогава ме поразява друга мисъл, и последвалият прилив на гняв ме кара да се опомня.

Хеймич! Той би могъл да ми изпрати вода! Да натисне едно копче и да уреди да ми я доставят със сребърен парашут след броени минути. Знам, че сигурно имам спонсори, поне един-двама, които могат да си позволят да ми изпратят половин литър вода. Да, скъпо е, но тези хора са тъпкани с пари. Освен това ще залагат на мен. Може би Хеймич не си дава сметка колко сериозно е положението ми.

Изричам толкова високо, колкото се осмелявам: „Вода“. Чакам, изпълнена с надежда, от небето да се спусне парашут. Но парашут няма.

Нещо не е наред. Заблуждавам ли се, че имам спонсори? Или поведението на Пийта е накарало всички да се отдръпнат? Не, не вярвам. Там някъде все има някой, който иска да ми купи вода, само че Хеймич не позволява дарението да стигне до мен. Като мой ментор той има право да контролира даренията на спонсорите. Знам, че ме мрази. Съвсем ясно го показа. Но дали ме мрази достатъчно, за да ме остави да умра? Просто така? Не може да направи това, нали? Ако един ментор малтретира поверените му трибути, ще му бъде потърсена отговорност от зрителите, от хората в Окръг 12. Дори Хеймич не би рискувал подобно нещо, нали? Говорете каквото си искате за хората, с които търгувах в „Таласъма“, но не мисля, че ще го посрещнат с отворени обятия, ако ме остави да умра по този начин. А после откъде ще си набавя алкохол? Така че… какво? Дали се опитва да ме накара да страдам, защото не му се подчинявах? Дали насочва всички спонсори към Пийта? Дали просто е твърде пиян и дори не забелязва какво става в момента? Не знам защо, но не вярвам в това, а не вярвам също и че се опитва да ме убие чрез немарливост. Той, всъщност, по свой собствен неприятен начин, открито се опитваше да ме подготви за този момент. Тогава какво става?

Заравям лице в ръцете си. Сега няма опасност да се разплача. Не мога да изцедя от очите си и една сълза, дори от това да зависи животът ми. Какво прави Хеймич? Въпреки гнева, омразата и подозренията ми един вътрешен глас ми шепне.

Може би той ти изпраща послание , казва гласът. Послание? И какво е то? В този момент се сещам. Има само една разумна причина, поради която Хеймич не ми праща вода. Защото знае, че почти съм я намерила.

Стисвам зъби и се изправям на крака. Раницата ми сякаш е станала тройно по-тежка. Намирам счупен клон, който ще ми свърши работа като тояга за подпиране, и потеглям. Слънцето препича, още по-изгарящо, отколкото през първите два дни. Чувствам се като парче стара кожа, което съхне и се напуква в горещината. Всяка стъпка е усилие, но отказвам да спра. Отказвам да седна. Ако седна, твърде вероятно е да не успея да стана отново и дори да не помня какво съм намислила.

Колко лесна плячка съм! Всеки трибут, дори мъничката Ру, може да ме надвие точно сега: просто да ме блъсне и като падна, да ме убие със собствения ми нож — вече нямам сили да се съпротивлявам. Но ако в моята част от гората има някой, той не ми обръща внимание. Струва ми се, че на милион километри от мен няма нито едно живо същество.

Въпреки това обаче не съм сама. Не, със сигурност са включили камера, която ме следи точно в този момент. Спомням си годините, в които гледах как трибутите умират от глад, студ, загуба на кръв и обезводняване. Освен ако някъде не се води наистина хубава битка, точно в този момент ме показват в едър план.

Мислите ми се насочват към Прим. Има вероятност тя да не ме гледа на живо, макар че по обед в училището показват кадри с най-новите събития. Заради нея се опитвам да изглеждам възможно най-малко отчаяна.

Но в ранния следобед вече знам, че идва краят. Краката ми треперят, а сърцето ми бие светкавично бързо. Непрекъснато забравям какво точно правя. Многократно се препъвам и успявам пак да се изправя на крака, но когато тоягата се изплъзва от ръцете ми, падам на земята и повече не мога да се вдигна. Затварям очи.