Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Момчето от Окръг 3 ли? — питам. — Той действа заедно с тях?

— Да, стои в лагера през цялото време. Той също беше ужилен, когато привлякоха хрътосите до езерото — казва Ру. — Сигурно са го оставили жив, за да им служи за пазач. Но не е много едър.

— Какви оръжия има? — питам.

— Доколкото видях, не кой знае какви. Копие. Нас може и да ни спре, но за Треш ще е лесно да го убие — отвръща Ру.

— И храната си стои просто така, на открито? — питам аз. Тя кимва. — Нещо не е съвсем наред в цялата тази постановка.

— Знам. Но не разбрах точно какво — казва Ру. — Катнис, дори да успееш да се добереш до храната, как ще я унищожиш?

— Ще я изгоря. Ще я хвърля в езерото. Ще я залея с гориво. — Смушквам Ру в корема, точно както бих смушкала Прим. — Ще я изям! — Тя се изкикотва. — Не се тревожи, ще измисля нещо. Да унищожаваш разни неща е много по-лесно, отколкото да ги създаваш.

Известно време събираме корени, къпини и зелени растения и с приглушени гласове измисляме стратегия. И започвам да опознавам Ру, най-голямата от шест деца, която пази братята и сестрите си, отстъпва дажбите си на по-малките, търси храна из полята на един окръг, в който миротворците далеч не са така любезни като нашите. Ру, която, попиташ ли я какво обича най-много на света, отговаря, за моя безкрайна изненада: „Музиката“.

— Музиката ли? — възкликвам аз. В нашия свят по полезност нареждам музиката някъде между панделките за коса и небесната дъга. Дъгата поне ти подсказва какво ще е времето. — Остава ли ви много време за музика?

— Пеем вкъщи. А също когато работим. Затова много ми харесва брошката ти — казва тя и посочва към сойката-присмехулка, за която отново съм забравила.

— Имате сойки-присмехулки? — питам.

— О, да. С някои сме големи приятели. С часове пеем и си отвръщаме на песните. Те ми носят съобщения — казва тя.

— Какви съобщения? — питам аз.

— Обикновено съм най-високо в клоните на дървото, затова първа виждам флага, който сигнализира, че работният ден свършва. Изпълнявам една специална песничка — казва Ру, отваря уста и изпява кратка мелодия от четири ноти със сладък, ясен глас. — А сойките-присмехулки я разнасят из овощната градина. Така всички знаят, че трябва да приключват работа — продължава тя. — Все пак, ако се приближиш твърде много до гнездата им, стават опасни. Но за това не можеш да им се сърдиш.

Разкопчавам брошката и й я подавам:

— Заповядай, вземи я. За теб тя има по-голямо значение, отколкото за мен.

— О, не — казва Ру, като отново затваря пръстите ми върху брошката. — Обичам да я гледам на теб. Затова реших, че мога да ти се доверя. А и си имам това. — Тя измъква от ризата си огърлица, изработена от усукани треви. Върху нея е окачена грубо издялана дървена звезда. Или може би е цвете. — Това е талисман за късмет.

— Е, засега действа — казвам, докато закопчавам сойката-присмехулка обратно на ризата си. — Продължавай да си го носиш.

Когато става време за обяд, вече имаме план. Рано следобед сме готови да го приведем в действие. Помагам на Ру да събере и да подреди дървата за първите два лагерни огъня: за третия ще има време да се погрижи сама. Решаваме да се срещнем после на мястото, където за пръв път ядохме заедно. Потокът би трябвало да ми помогне да се върна обратно дотам. Преди да тръгна, проверявам дали Ру има достатъчно храна и кибритени клечки. Дори настоявам да вземе спалния ми чувал в случай, че до падането на нощта не успеем да се срещнем.

— Ами ти? Няма ли да ти е студено? — пита тя.

— Не и ако си намеря друг чувал долу при езерото — казвам. — Знаеш ли, тук кражбите не са незаконни — казвам ухилено.

В последния момент Ру решава да ме научи на своя сигнал със свирукането на сойката-присмехулка — онзи, с който съобщава, че работата за деня е приключила.

— Може и да не подейства. Но ако чуеш сойките-присмехулки да го пеят, ще знаеш, че съм добре, само че не мога да се върна веднага.

— Тук има ли много сойки-присмехулки? — питам аз.

— Не си ли ги видяла? Имат гнезда навсякъде — отговаря тя. Трябва да призная, че не съм забелязала.

— Добре тогава. Ако всичко мине според плана, ще се видим за вечеря — казвам аз.

Неочаквано Ру обвива ръце около шията ми. Поколебавам се само за миг, преди да отвърна на прегръдката й.

— Да се пазиш — казва ми тя.

— Ти също — казвам аз. Обръщам се и поемам обратно към потока леко разтревожена — че Ру може да загине; че може и да не загине, и двете да останем последни; че оставям Ру сама; че оставих Прим сама вкъщи. Не, Прим си има майка ми и Гейл, както и един хлебар, който обеща, че няма да остане гладна. Ру има само мен.