Сюзан Колинс - Игрите на глада

Никакви кървави дири , казвам си, и успявам да издърпам качулката върху главата си и да завържа връзките й, макар че пръстите отказват да ми се подчиняват. Сигурно така кръвта по-лесно ще попие. Не мога да вървя, но дали мога да пълзя? Придвижвам се предпазливо напред. Да, ако се движа много бавно, мога да пълзя. По-голямата част от гората не предлага достатъчно прикритие. Единствената ми надежда е да успея да се върна до гъсталака на Ру и да се скрия в зелените храсти. Не мога да стоя на четири крака тук на открито. Не само че ще намеря смъртта си, но и тя със сигурност ще бъде дълга и мъчителна, ако ме хване Катон. Мисълта, че Прим ще трябва да гледа това, ми дава сили да пълзя към укритието.

Нов взрив ме поваля по лице на земята. Заблудена мина, задействана от някоя рухнала щайга. Това се повтаря още два пъти. Спомням си как изпукват последните няколко зърна, когато с Прим си правим пуканки на печката вкъщи.

Малко е да се каже, че успявам да стигна тъкмо навреме. В момента, в който се завличам до сплетените храсталаци в подножието на дърветата, Катон излита от гората, последван от другарите си. Яростта му е толкова невероятна, че би била комична — значи хората наистина си скубят косите и удрят с юмруци по земята, — ако не знаех, че е насочена срещу мен, че е заради това, което направих. Добавете близостта ми до врага, неспособността ми да избягам или да се защитя, и ще разберете защо изпадам в ужас. Добре, че скривалището ми не позволява на камерите да ме снимат в по-близък план, защото си гриза ноктите така, сякаш е дошъл краят на дните ми — изгризвам и последните частици лак за нокти, като се мъча да спра тракането на зъбите си.

Момчето от Окръг 3 хвърля камъни в развалините и сигурно е обявило всички мини за обезвредени, защото професионалистите се приближават към мястото.

Катон е приключил първата фаза от яростния си припадък и сега си изкарва яда на димящите развалини, като отваря с ритници различни контейнери. Останалите трибути ровят из бъркотията, за да спасят нещо, но няма какво. Момчето от Окръг 3 си е свършило работата прекалено добре. На Катон сигурно му хрумва същото, защото се нахвърля върху него и започва да му крещи. То се обръща и побягва, но Катон го хваща за врата изотзад. Виждам как мускулите на Катон набъбват и как дръпва рязко главата му настрани.

Толкова бърза е смъртта на момчето от Окръг 3.

Другите двама професионалисти, изглежда, се опитват да успокоят Катон. Предполагам, че той иска да се върне в гората, но те упорито сочат към небето, и това ме озадачава, докато най-после разбирам. Естествено. Те мислят, че онзи, който е предизвикал експлозиите, е мъртъв. Не знаят за стрелите и за ябълките. Предполагат, че някой трибут е задействал мините, но е загинал при експлозията. Ако е имало оръдеен изстрел, последвалите експлозии лесно биха могли да го заглушат и ховъркрафтът сигурно е отнесъл останките на крадеца. Те се оттеглят към далечния край на езерото, за да оставят гейм-мейкърите да приберат тялото на момчето от Окръг 3. И чакат.

Предполагам, че гръмва оръдие. Появява се ховъркрафт и отнася мъртвото момче. Слънцето се спуска под хоризонта. Пада нощта. Горе високо в небето виждам герба и разбирам, че химнът трябва да е започнал. Миг тъмнина. Показват момчето от Окръг 3. Показват момчето от Окръг 10, което трябва да е умряло тази сутрин. После гербът се появява отново. Значи, вече знаят. Онзи, който е причинил експлозията, е оцелял. На светлината на герба виждам как Катон и момичето от Окръг 2 си слагат очилата за нощно виждане. Момчето от Окръг 1 запалва един клон, за да направи факла, и осветява лицата им. Всички са изпълнени с мрачна решителност. Професионалистите се отправят обратно в гората на лов.

Замайването е поотминало и макар че лявото ми ухо все още е заглъхнало, в дясното чувам звънтене, което ми се струва добър знак. Все пак няма смисъл да напускам скривалището си. Тук, на местопрестъплението, съм в най-голяма безопасност. Вероятно мислят, че онзи, който е предизвикал експлозиите, има поне два-три часа преднина пред тях. Все още разполагам с много време, преди да рискувам да се раздвижа.

Първата ми работа е да изровя от раницата собствените си очила и да си ги сложа, при което малко се успокоявам, че поне едно от сетивата, които са ми нужни за лов, работи. Пия няколко глътки вода и измивам кръвта от ухото си. Тъй като се страхувам, че миризмата на месо ще привлече нежелани хищници — дори прясната кръв е достатъчно голям проблем, — си приготвям вкусно ядене от зелените растения, корените и къпините, които двете с Ру събрахме днес.