Сюзан Колинс - Игрите на глада

Стигам до мястото на първата ни среща и веднага разбирам, че тук не е идвал никой. Няма и следа от Ру — нито по земята, нито в клоните на дърветата. Това е странно. Досега би трябвало да се е върнала, тъй като вече е пладне. Несъмнено е прекарала нощта в клоните на някое дърво наблизо. Какво друго би могла да направи без светлина, като знае, че професионалистите с техните очила за нощно виждане обикалят из гората? А третият огън, който трябваше да запали — макар че снощи забравих да го проверя — беше най-далече от нашето място. Вероятно предпазливо се движи насам. Иска ми се да побърза, защото нямам желание да се застоявам тук. Искам следобед да се насочим към по-висок терен и по пътя да ловуваме. Но всъщност не ми остава нищо друго, освен да чакам.

Отмивам кръвта от якето и косата си и почиствам раните си, чийто брой непрекъснато се увеличава. Изгарянията са в много по-добро състояние, но въпреки това ги намазвам с малко лекарство. Главната ми грижа сега е да предотвратя инфекция. Изяждам и втората риба. Няма да издържи дълго на горещото слънце, но много лесно ще хвана още няколко за Ру. Само да се появи.

Тъй като се чувствам много уязвима на земята поради нарушения си слух, се покатервам да чакам на едно дърво. Ако професионалистите се появят, оттук ще мога чудесно да ги застрелям. Слънцето се движи бавно. Измислям си занимания, колкото да минава времето: дъвча листа и ги налагам върху ужилванията си, които са спаднали, но все още са чувствителни. Разресвам влажната си коса с пръсти и я сплитам. Стягам връзките на ботушите. Преглеждам лъка и останалите девет стрели. Многократно проверявам лявото си ухо за признаци на живот, като прошумолявам с едно листо до него, но без успех.

Въпреки гъската и рибите, стомахът ми къркори и разбирам, че ми предстои, както се изразяваме в Окръг 12, „кух ден“. В такъв ден каквото и да сложиш в стомаха си, все не е достатъчно. Нещата се влошават, тъй като няма какво друго да правя, освен да седя на дървото, и решавам да се погрижа за апетита си. Истината е, че на арената отслабнах доста: имам нужда от малко допълнителни калории. А това, че имам лък и стрели, ми вдъхва много по-голяма увереност за бъдещето.

Бавно обелвам и изяждам цяла шепа ядки. Последната солена бисквита. Шийката на гъската. Това е добре, защото ми трябва доста време да я изгриза. Накрая изяждам и крилото, и птицата е вече история. Но днес е кух ден и дори след всичко това започвам да бленувам за храна. Особено за неприлично вкусните ястия, които ни сервираха в Капитола. Пиле в портокалов сос със сметана. Торти и пудинг. Хляб с масло. Фиде в зелен сос. Задушено агнешко със сушени сини сливи. Смуча няколко ментови листа и си заповядвам да превъзмогна тази мисъл. Ментата е сполучливо решение, защото често пием ментов чай след вечеря, така че с нея залъгвам стомаха си да си помисли, че времето за ядене е свършило. Нещо такова.

Полюлявам се в клоните на дървото, слънцето грее, устата ми е пълна с мента, до мен са лъкът и стрелите… не съм се чувствала толкова спокойно, откакто стъпих на арената. Само да можеше Ру да се появи, и да изчезваме. Заедно със сенките нараства и тревогата ми. Късно следобед решавам да тръгна да я търся. Мога поне да отида до мястото, където запали третия огън, и да видя дали нещо там няма да ми подскаже къде се намира.

Преди да тръгна, разпръсвам няколко листенца мента около стария ни лагерен огън. Тъй като ги събрахме на известно разстояние оттук, Ру ще разбере, че съм идвала, докато на професионалистите те няма да говорят нищо.

За по-малко от час съм на мястото, където се разбрахме да запали третия огън, и виждам, че нещо се е объркало. Дървата са старателно подредени, опитно размесени с прахан, но огънят така и не е запален. Ру го е стъкмила, но не е успяла да се върне тук. Някъде между втория стълб дим, който забелязах, преди да взривя запасите, и настоящия момент, тя е попаднала в беда.

Налага се да си напомням, че е жива. Но жива ли е наистина? Възможно ли е оръдейният изстрел, оповестяващ смъртта й, да е прозвучал в малките часове на утрото, когато от умора не чувах и със здравото ухо? Дали ще се появи в небето довечера? Не, отказвам да мисля такова нещо. Може да има стотици други обяснения. Може да е объркала пътя. Да се е натъкнала на глутница хищници или на друг трибут, например Треш, и да се е наложило да се скрие. Каквото и да се е случило, почти съм сигурна, че се намира някъде там между втория огън и незапаления в краката ми. Нещо я принуждава да се крие в клоните на някое дърво.