Сюзан Колинс - Игрите на глада

Започвам да го търся, като обвивам с ръце скалите и бавно се придвижвам в посока на кръвта. Откривам още няколко кървави петна, едното с полепнали по него конци, но никакъв признак на живот. Разплаквам се и шепна името му: „Пийта! Пийта!“ После на едно невзрачно дърво каца сойка-присмехулка и започва да ме имитира, затова спирам. Предавам се и слизам отново при потока, замислена. Трябва да е продължил нататък. Някъде по-надолу.

Едва съм стъпила във водата, когато чувам глас:

— Идваш да ме довършиш ли, скъпа?

Рязко се обръщам. Дойде отляво, затова не го чух много добре. А гласът беше дрезгав и слаб. И въпреки това, трябва да е бил Пийта. Кой друг на арената би ме нарекъл „скъпа“? Очите ми оглеждат брега, но там няма нищо. В подножието на скалите има само кал и трева.

— Пийта? — прошепвам. — Къде си? — Няма отговор. Възможно ли е просто да съм си въобразила? Не. Сигурна съм, че го чух, и то съвсем наблизо. — Пийта? — Промъквам се покрай брега.

— Е, не ме настъпвай.

Отскачам назад. Гласът му се чу точно под краката ми. И въпреки това все още няма нищо. После очите му се отварят, непогрешимо сини сред кафявата кал и зелените листа. Ахвам и съм възнаградена с проблясване на бели зъби, когато той се засмива.

Маскировката е безупречна. Забравете за хвърлянето на тежести. Пийта сигурно е използвал индивидуалните си тренировки при гейм-мейкърите, за да се маскира като дърво. Или като камък. Или като тинест речен бряг, обрасъл с растителност.

— Затвори си пак очите — нареждам. Той го прави, като затваря и устата си и напълно изчезва. По-голямата част от това, което предполагам, че е тялото му, всъщност е скрито под пласт от кал и растения. Лицето и ръцете му са толкова умело замаскирани, че са невидими. Коленича до него.

— Предполагам, че всичките тези часове украсяване на торти са си казали думата.

Пийта се усмихва:

— Да, глазурата. Последната защита на умиращите.

— Няма да умреш — казвам му решително.

— Кой го казва? — Гласът му е толкова дрезгав.

— Аз го казвам. Сега сме в един отбор, нали знаеш — отвръщам аз.

Той отваря очи.

— И аз така чух. Мило е от твоя страна, че откри каквото е останало от мен.

Изваждам бутилката с вода и му давам да отпие.

— Катон ли те рани? — питам.

— В левия крак. Високо горе — отговаря той.

— Хайде да те вкараме в потока, да те измием, за да разгледам какви са раните ти — казвам.

— Първо се наведи за минутка — казва той. — Трябва да ти кажа нещо. — Навеждам се и допирам здравото си ухо до устните му, които ме гъделичкат, докато той шепне: — Помни, ние сме лудо влюбени, затова е напълно в реда на нещата да ме целуваш винаги, когато ти се прииска.

Рязко отмятам глава назад, но накрая се разсмивам:

— Благодаря, ще го имам предвид. — Поне още е в състояние да се шегува. Но когато започвам да му помагам да стигне до потока, всякакво лекомислие и веселост се изпаряват. Дотам има само няколко крачки, колко трудно може да е това? Много трудно, когато осъзнавам, че той не може да извърви и два сантиметра без чужда помощ. Толкова е слаб, че най-доброто, което може да направи, е да не се съпротивлява. Опитвам се да го влача и знам, че полага неимоверни усилия да не вдига шум, но въпреки това надава остри болезнени викове. Изглежда, че калта и растенията са го хванали като в капан, и накрая се налага да дръпна страшно силно, за да го освободя от хватката им. Той все още е на половин метър от водата и лежи там, със стиснати зъби, докато сълзите прорязват улеи в калта по лицето му.

— Виж, Пийта, ще те търкулна в потока. Тук е много плитко — казвам.

— Отлично — отвръща той.

Коленича до него. Каквото и да става, казвам си, не спирай, докато не го вкараш във водата.

— На „три“ — казвам. — Едно, две, три! — Успявам да го преобърна само веднъж, преди да се наложи да спра заради ужасяващия звук, който издава. Сега е на ръба на потока. Може би и без друго така е по-добре.

— Добре, промяна в плановете. Няма да те вкарвам докрай в потока — казвам му. Освен това, ако го вкарам вътре, кой знае дали изобщо ще успея да го изкарам?

— Свършихме ли с търкалянето? — пита той.

— Напълно. Хайде да те почистим. А ти хвърляй едно око към гората вместо мен.

Трудно е да реша откъде да започна. Толкова е покрит със спечена кал и сплъстени листа, че дори не виждам дрехите му. Ако изобщо е с дрехи. Тази мисъл ме разколебава за миг, но след това се хващам решително за работа. Голите тела не са нещо толкова необичайно на арената, нали така?