Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Ще се наложи да експериментираме малко — признавам. Знам, че листата, с които лекувам ужилванията от хрътоси, извличат инфекцията, затова започвам с тях. Само минути след като притискам шепата сдъвкани листа върху раната, отстрани по крака на Пийта започва да се стича гной. Казвам си, че това е хубаво, и силно прехапвам вътрешната страна на бузата си, защото закуската ми заплашва да се появи отново.

— Катнис? — казва Пийта. Срещам погледа му, като съзнавам, че лицето ми сигурно е придобило зеленикав оттенък. Той изрича само с устни думите: — Какво ще кажеш за онази целувка?

Избухвам в смях, защото цялото нещо е толкова отблъскващо, че не издържам.

— Нещо не е наред ли? — пита той с престорено невинен тон.

— Аз… не ме бива в това. Не съм като майка си. Нямам представа какво трябва да направя и мразя гной — казвам. — Ъ-х! — Позволявам си да надам лек стон, докато махам първата порция листа и налагам втората. — Гадост.

— Тогава как ловуваш? — пита той.

— Повярвай ми. Да убиваш е много по-лесно — отговарям аз. — Макар че всъщност не съм сигурна дали не те убивам в момента.

— Може ли да ускориш малко процеса? — пита той.

— Не. Млъкни и си изяж крушите — казвам.

След три налагания с листа и сякаш цяла кофа гной, раната наистина изглежда по-добре. Сега, след като отокът е спаднал, виждам колко дълбоко се е врязал мечът на Катон. Чак до костта.

— А сега какво, доктор Евърдийн? — пита той.

— Може би ще я намажа с малко мехлем против изгаряне. Мисля, че във всеки случай ще спре инфекцията. И да сложим превръзката?

Слагам я и цялата рана ми се струва много по-лесна за лекуване, покрита с чист бял памук. Макар че на фона на стерилната превръзка, долният край на гащите му изглежда мръсен и гъмжащ от зараза. Изваждам раницата на Ру: — Ето, покрий се с това, а аз ще ти изпера гащетата.

— О, нямам нищо против да ме видиш — казва Пийта.

— Същият си като майка ми и сестра ми — казвам. — Но аз имам нещо против. — Обръщам се с гръб и се заглеждам в потока, докато гащите падат с плясък във водата. Сигурно се чувства по-добре, щом като може да хвърля.

— Знаеш ли, малко си гнуслива за толкова опасен човек — казва Пийта, докато аз удрям гащите върху два камъка, за да ги изпера. — Ще ми се в крайна сметка да те бях оставил да вкараш Хеймич под душа.

При този спомен бърча нос:

— Какво ти е изпратил досега?

— Абсолютно нищо — казва Пийта. Следва пауза, докато на него му просветва. — Защо, ти получи ли нещо?

— Мехлем против изгаряне — казвам почти срамежливо. — О, и малко хляб.

— Винаги съм знаел, че си му любимка — казва Пийта.

— Моля ти се, та той не може да ме понася — казвам.

— Защото напълно си приличате — промърморва Пийта. Но не обръщам внимание на думите му, тъй като сега настина не е най-подходящият момент да обиждам Хеймич, какъвто е първият ми импулс.

Оставям Пийта да се унесе в сън, докато дрехите му изсъхнат, но късно следобед не смея да чакам повече. Леко го побутвам по рамото:

— Пийта, вече трябва да вървим.

— Да вървим ли? — Той изглежда объркан. — Къде да вървим?

— Някъде по-далече оттук. Надолу по течението, сигурно. Някъде, където можем да те скрием, докато закрепнеш — казвам. Помагам му да се облече, но оставям краката му боси, така че да можем да газим във водата, и го изправям. Лицето му става смъртнобледо в мига, в който отпуска тежестта на тялото си върху ранения крак. — Хайде. Можеш да ходиш.

Но той не може. Във всеки случай, не за дълго. Успяваме да изминем петдесетина метра надолу по течението, докато той се обляга на рамото ми, и усещам, че ще припадне. Слагам го да седне на брега, бутам главата му между коленете и го потупвам несръчно по гърба, докато оглеждам района. Разбира се, много бих искала да го кача в клоните на някое дърво, но това няма как да стане. Можеше обаче да е и по-лошо. На някои места скалите оформят нещо като малки пещери. Избирам една на двайсетина метра над потока. Когато Пийта успява да се изправи, се налага почти да го влача нагоре до пещерата. Иска ми се да се огледам наоколо за по-добро място, но това ще трябва да свърши работа, защото съюзникът ми е ранен. Той е блед като платно, задъхва се и макар че едва сега започва да захладнява, целият трепери.

Покривам пода на пещерата с пласт борови иглички, разгъвам спалния чувал и загръщам Пийта с него. В един момент успявам да му дам две хапчета и малко вода, но не мога да го накарам да яде, дори плодове. После той просто лежи, с очи, приковани върху лицето ми, а аз построявам нещо като заслон от лиани, за да прикрия входа на пещерата. Резултатът е незадоволителен. Някое животно може и да се излъже, но всеки друг веднага ще разбере, че е направен от човешка ръка. Раздразнено го събарям.