Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Няма да изминеш и сто метра с този крак — казвам.

— Тогава ще се влача — казва Пийта. — Ако ти отидеш, значи идвам и аз.

Той очевидно е достатъчно упорит, а може би има и достатъчно сили, за да го направи. Да ме последва с викове в гората. Дори да не го намери някой трибут, нещо друго ще го намери. Той не може да се защити. Вероятно ще се наложи да го зазидам в пещерата, ако искам да отида. И кой знае как ще му се отрази усилието.

— Какво искаш да направя? Да седя тук и да те гледам как умираш? — казвам. Той сигурно знае, че това не е вариант. Че публиката ще ме намрази. А, честно казано, и аз ще се намразя, ако поне не опитам.

— Няма да умра. Обещавам. Ако ти обещаеш да не отиваш — отговаря той.

Така няма да стигнем доникъде. Знам, че с никакви аргументи не мога да го разубедя, затова и не се опитвам. Неохотно се преструвам, че съм съгласна:

— Тогава трябва да правиш каквото кажа. Пий вода, буди ме, когато ти казвам, и си изяж цялата супа — нищо, че е отвратителна! — скарвам му се аз.

— Съгласен съм. Готова ли е супата? — пита той.

— Чакай тук — казвам. Усещам, че става студено, въпреки че слънцето още е високо в небето. Права съм, че гейм-мейкърите си играят с температурата. Чудя се дали онова, от което някой се нуждае отчаяно, не е едно хубаво одеяло. Супата още е приятна и топла в железния съд. И всъщност не е чак толкова лоша на вкус.

Пийта яде, без да се оплаква, дори обира всичко от тенджерата, за да покаже ентусиазма си. Непрестанно повтаря колко е вкусно, което би било комплимент, ако не знаете как треската влияе върху съзнанието на хората. Все едно, че слушам Хеймич, когато още не се е напил и му се разбира какво говори. Давам му още една доза лекарство, преди да се е побъркал напълно.

Тръгвам към потока да се измия и единственото, за което си мисля по пътя, е, че той ще умре, ако не отида на пиршеството. Ще го задържа жив ден-два, а после инфекцията ще стигне до сърцето или мозъка, или до белите дробове, и с него ще е свършено. А аз ще бъда тук съвсем сама. Отново. В очакване на останалите.

Толкова съм потънала в мисли, че едва не пропускам парашута, макар че той се спуска плавно точно до мен. Хуквам след него, изваждам го от водата, разкъсвам сребърната обвивка и измъквам шишенцето. Хеймич успя! Добрал се е до лекарството — не знам как, убедил е група романтични глупаци да си продадат бижутата — и сега ще спася Пийта! Но шишенцето е толкова малко. Лекарството сигурно е много силно, за да излекува толкова болен човек като Пийта. През ума ми се прокрадва съмнение. Махам тапата на шишенцето и помирисвам. Усещам неприятна сладникава миризма и радостта ми помръква. Само за да се уверя, поставям една капка на върха на езика си. Няма съмнение, това е сироп за сън. Често използвано средство в Окръг 12. Сравнително евтино е за лекарство, но създава силна зависимост. Почти всеки го е вземал по един или друг повод. Вкъщи винаги имаме малко. Майка ми го дава на истерични пациенти, за да ги упои и да зашие дълбока рана, да разсее тревогите им или да облекчи болката и да им помогне да изкарат нощта. Нужна е малка глътка. Толкова голям флакон ще прати Пийта в безсъзнание за цял ден, но каква е ползата от това? Толкова съм вбесена, че се готвя да изхвърля новия подарък на Хеймич в потока, когато ми просветва. Цял ден? Това е повече време, отколкото ми е необходимо.

Смачквам на каша шепа къпини, така че вкусът да не се усеща толкова силно и добавям малко ментови листа за по-сигурно. После тръгвам обратно към пещерата.

— Донесох ти лакомство. Намерих още къпини малко по-надолу по течението.

Пийта отваря уста за първата хапка без колебание. Преглъща, после се намръщва леко:

— Много са сладки.

— Да, това са захарни къпини. Мама прави сладко от тях. Никога ли не си ги опитвал? — кимам аз и пъхам в устата му следващата лъжица.

— Не — казва той, леко озадачен. — Но вкусът ми е познат. Захарни къпини ли каза?

— Е, не се намират често на пазара, растат само в диво състояние — казвам. Той преглъща още една хапка. Остава само още една.

— Сладки са като сироп — казва той, докато лапва последната лъжица. — Сироп. — Очите му се разширяват, когато осъзнава истината. Здраво запушвам с ръка устата и носа му, и го принуждавам да преглътне, вместо да плюе. Той се насилва да повърне къпините, но е много късно: вече губи съзнание. Дори докато притихва, разбирам по погледа му, че никога няма да ми прости.

Седя с подвити крака и го гледам със смесица от тъга и задоволство. На брадичката му има петно от къпина и го избърсвам.