Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Кой не може да лъже, Пийта? — питам аз, макар че той не ме чува.

Няма значение. Останалата част от Панем ме чува.

В оставащите часове преди падането на нощта събирам едри камъни и правя всичко възможно, за да замаскирам входа на пещерата. Процесът е бавен и труден, но след много потене и местене на разни неща насам-натам оставам доста доволна от работата си. Сега пещерата изглежда като част от по-голяма купчина едри камъни, каквито наблизо има много. Все още мога да пропълзя вътре при Пийта през един малък отвор, но пещерата е неоткриваема отвън. Това е добре, защото довечера отново ще трябва да деля с него спалния чувал. Освен това, ако не успея да се върна от пиршеството, Пийта ще е скрит, но не изцяло затворен. Макар да се съмнявам, че може да издържи кой знае колко дълго без лекарства. Ако умра на пиршеството, няма вероятност Окръг 12 да се сдобие с победител.

Приготвям ядене от най-дребните, най-костеливи риби, които обитават потока тук долу, напълвам всички съдове за вода и я пречиствам, после стягам оръжието си. Имам общо девет стрели. Чудя се дали да не оставя ножа на Пийта, за да има някаква защита, докато отсъствам, но всъщност е безсмислено. Той имаше право, че маскировката е последната му защита. Но на мен ножът може все пак да ми свърши работа. Кой знае с какво ще се сблъскам?

Ето няколко неща, в които съм почти сигурна. Че поне Катон, Клоув и Треш ще са налице, когато започне пиршеството. Не съм сигурна за Фоксфейс, тъй като прекият сблъсък не е в нейния стил, нито е силата й. Тя е дори по-дребна от мен и е невъоръжена, освен ако наскоро не се е сдобила с някакви оръжия. Вероятно ще обикаля някъде наблизо и ще търси какво може да плячкоса. Но другите трима… доста работа ще ми се отвори. Умението да убивам от разстояние е най-голямото ми предимство, но знам, че ще трябва да се хвърля в най-ожесточената точка на битката, за да се добера до онази раница с надпис 12 , за която съобщи Клодиъс Темпълсмит.

Гледам небето с надеждата за един противник по-малко призори, но тази вечер не се появява никой. Утре там горе ще има лица. Пиршествата винаги вземат жертви.

Промъквам се в пещерата, слагам си очилата и се свивам на кълбо до Пийта. За щастие днес спах дълго. Трябва да остана будна. Едва ли някой ще ни нападне в пещерата тази вечер, но не мога да рискувам да пропусна зазоряването.

Тази вечер е толкова студено, толкова ужасно студено. Сякаш гейм-мейкърите са изпратили полъх на мразовит въздух по цялата арена: всъщност може би са направили точно това. Лежа до Пийта в спалния чувал, като се опитвам да поема всяка частица от топлината на треската му. Странно е да си физически толкова близо до някой, който е толкова далеч от теб. Точно сега Пийта би могъл със същия успех да бъде в Капитола, или в Окръг 12, или на Луната, и щеше да е все така далечен. Откакто са започнали Игрите, не съм се чувствала по-самотна.

Просто приеми, че ще бъде тежка нощ , казвам си. Мъча се да не мисля за майка си и Прим, но не мога, и се питам дали въобще ще мигнат през тази нощ. На последния етап от Игрите, при такова важно събитие като пиршеството, училищните занятия вероятно ще са отменени. Майка ми и сестра ми могат или да си останат вкъщи пред стария телевизор с неясен образ, или да отидат сред тълпите на площада и да гледат на големите кристални екрани. Вкъщи ще се чувстват по-спокойни, но на площада ще имат подкрепа. Хората ще им кажат по някоя мила дума, ще им дадат малко храна, ако могат да я отделят. Питам се дали хлебарят ги е потърсил, особено сега, когато двамата с Пийта сме отбор, и дали е спазил обещанието си да се погрижи сестра ми да не остава с празен стомах.

Сигурно настроението в Окръг 12 се повишава. Толкова рядко има кого да подкрепим на този етап от Игрите. Със сигурност хората се вълнуват за Пийта и за мен, особено сега, когато сме заедно. Ако затворя очи, мога да си представя как надават насърчителни викове към екраните. Виждам лицата им — Мазната Сае и Мадж, дори миротворците, които купуват месо от мен, — чувам възторжените им възгласи.

И Гейл. Познавам го. Той няма да крещи и да надава насърчителни викове. Но ще гледа, всеки миг, всяко движение, всяко развитие и страстно ще ме призовава да се върна у дома. Чудя се дали се надява Пийта също да спечели. Гейл не ми е гадже, но дали би бил, ако му дам тази възможност? Той искаше да избягаме заедно. Дали това беше просто практическо пресмятане на шансовете ни за оцеляване далече от окръга? Или нещо повече?