Сюзан Колинс - Игрите на глада

Тогава за пръв път го видях да се усмихва. Това го преобрази, заплашителният вид изчезна и той се превърна в човек, когото ти се иска да познаваш. Но ми бяха нужни няколко месеца, докато отвърна на тази усмивка.

После заговорихме за лов. Казах му, че може би ще успея да му намеря лък, ако има какво да даде в замяна. Не храна. Исках познания. Исках да залагам собствени примки и да хвана за един ден достатъчно зайци, които да закача на колана си. Той се съгласи, че може да се измисли нещо. С течение на времето ние неохотно започнахме да споделяме познанията си, оръжията си, тайните си места, които бяха пълни с диви сливи или пуйки. Той ме учеше как да залагам примки и да ловя риба. Аз му показвах кои растения се ядат, а накрая му дадох един от скъпоценните си лъкове. После един ден, без никой от двама ни да го изрече на глас, станахме екип. Деляхме си работата и плячката. Грижехме се и двете ни семейства да имат храна.

Гейл ми вдъхна чувство за сигурност, каквото ми беше липсвало, откакто баща ми загина. Компанията му промени дългите самотни часове в гората. Станах много по-добра в лова, защото имаше кой да ми пази гърба и вече не се налагаше постоянно да се озъртам през рамо. Но той се превърна в нещо много повече от партньор в лова. Превърна се в мой довереник, в човек, с когото можех да споделям мисли, които иначе не смеех да изрека на глас в границите на оградата. В замяна, той ми доверяваше своите. В гората с Гейл… понякога наистина бях щастлива.

Наричам го свой приятел, но през последната година тази дума изглежда твърде обикновена за онова, което е Гейл за мен. Остра тръпка на копнеж пробожда гърдите ми. Само да беше с мен сега! Но, разбира се, не искам това. Не искам да е на арената, където ще умре само след няколко дни. Просто… просто ми липсва. И ми е неприятно да съм толкова самотна. Дали му е мъчно за мен? Сигурно.

Мисля си за цифрата единайсет, която проблясваше под името ми снощи. Знам точно какво щеше да ми каже: „Е, можеше и повече“. После щеше да ми се усмихне, а и аз щях да му отвърна с усмивка без сегашните колебания.

Не мога да се сдържа да не сравня отношенията си с Гейл с тези, които уж имам с Пийта. Как никога не подлагам на съмнение мотивите на Гейл, а през цялото време се съмнявам в тези на Пийта. Сравнението всъщност не е справедливо. С Гейл ни сближаваше взаимната нужда да оцелеем. Всеки от нас двамата с Пийта знае, че оцеляването на другия означава неговата собствена смърт. Как да забравиш такова нещо?

Ефи чука на вратата, за да ми напомни, че предстои още един „голям, голям, наистина голям ден“. Утре вечерта ще предават интервютата ни по телевизията. Предполагам, че целият екип ще е зает да ни подготвя за това.

Ставам и вземам бърз душ, като този път внимавам повече какви копчета натискам, и после се отправям към трапезарията. Пийта, Ефи и Хеймич са се скупчили около масата и разговарят приглушено. Това ми се вижда странно, но гладът надделява над любопитството и отрупвам чинията си с различни неща за закуска, преди да отида при тях.

Днес задушеното е от крехки късчета агнешко и сушени сливи. Идеално приготвени върху канапе от див ориз. Вече съм се справила с половината от огромния куп в чинията си, когато осъзнавам, че никой не говори. Отпивам голяма глътка портокалов сок и си избърсвам устните.

— Е, какво става? Днес ще ни обучавате за интервютата, нали?

— Точно така — казва Хеймич.

— Не е нужно да ме чакате да свърша. Мога едновременно да слушам и да ям — казвам аз.

— Ами, има промяна в плановете. Относно настоящия ни подход — казва Хеймич.

— Каква? — питам. Не съм сигурна какъв е настоящият ни подход. Да се опитваме да изглеждаме посредствени пред останалите трибути, е последната част, която си спомням.

Хеймич свива рамене:

— Пийта помоли да бъде обучаван отделно.

Предателство. Това е първата ми реакция, което е глупаво. Защото, за да има предателство, трябва първо да е имало доверие. Между Пийта и мен. А доверието не е част от споразумението. Ние сме трибути. Но момчето, което рискува да си навлече бой, за да ми даде хляб, момчето, което ме крепеше в колесницата, което ме покри в случката с червенокосото момиче-авокс, момчето, което настоя Хеймич да научи за ловните ми умения… нямаше ли една частица от мен, която неизбежно му се доверяваше?

От друга страна, изпитвам облекчение — вече можем да сложим край на преструвката, че сме приятели. Очевидно, каквато и крехка връзка да бяхме оформили лекомислено, с нея е свършено. И беше крайно време. Игрите започват след два дни и доверието би било единствено проява на слабост. От каквото и да е предизвикано решението на Пийта — а подозирам, че е свързано с по-доброто ми представяне на тренировките, — би трябвало да съм единствено благодарна за това. Може би той най-после е приел факта, че колкото по-скоро признаем открито, че сме врагове, толкова по-добре.