Сюзан Колинс - Игрите на глада

Всички чакат на масата, дори Цина и Порша. Иска ми се стилистите да не се бяха появили, защото, поради някаква причина, не ми е приятно да ги разочаровам. Без дори да се замисля, хвърлих на вятъра цялата добра работа, която свършиха на церемониите по откриването. Старая се да не поглеждам към никого и греба малки лъжици рибена чорба. Солена е като сълзите ми.

Възрастните започват да обсъждат прогнозата за времето, а аз поглеждам към Пийта. Той повдига вежди. Това е въпрос. Какво стана? Само поклащам леко глава. После, докато ни поднасят основното ястие, чувам Хеймич да казва:

— Добре, стига празни приказки, признайте си точно колко зле се представихте днес?

Пийта вмята бързо:

— Не знам дали има значение. Когато се появих, никой дори не си направи труда да ме погледне. Май пееха някаква пиянска песен. Така че размятах наоколо няколко тежки предмета, докато ми казаха, че мога да си вървя.

От думите му малко ми олеква. Не че и той е нападнал гейм-мейкърите, но поне и него са го предизвикали.

— А ти, скъпа? — пита Хеймич.

По някакъв начин това, че Хеймич ме нарича „скъпа“, ме стряска достатъчно, за да мога поне да говоря:

— Аз изстрелях една стрела по гейм-мейкърите.

Всички спират да се хранят.

— Какво си направила? — Ужасът по лицето на Ефи потвърждава най-лошите ми предчувствия.

— Изстрелях по тях стрела. Не точно по тях. В тяхната посока. И с мен стана като с Пийта: стрелях, а те не ми обръщаха внимание и просто… просто изгубих самообладание, затова пуснах една стрела и избих ябълката от устата на тъпото им печено прасе! — казвам предизвикателно.

— А те какво казаха? — предпазливо пита Цина.

— Нищо. Или поне аз не знам. После си излязох.

— Без да са те освободили? — ахва Ефи.

— Сама се освободих — отговарям аз. Спомням си как обещах на Прим, че наистина ще се опитам да победя, и ме обзема чувството, че върху мен е паднал цял тон въглища.

— Е, това е положението — казва Хеймич. После намазва с масло едно хлебче.

— Мислите ли, че ще ме арестуват? — питам аз.

— Съмнявам се. На този етап ще е трудно да те заместят — казва Хеймич.

— Ами семейството ми? Тях ще ги накажат ли?

— Едва ли. Няма да има особен смисъл. Предполагам, че за да окаже това върху населението някакъв ефект, който да си заслужава, ще трябва да разкрият какво е станало в Тренировъчния център. Ще трябва да кажат на хората какво си направила. Но не могат, тъй като това е тайна, така че ще бъде само загуба на излишни усилия — отбелязва Хеймич. — По-вероятно е да превърнат живота ти в ад на арената.

— Е, те и без друго вече обещаха да го направят — казва Пийта.

— Съвсем вярно — казва Хеймич. И осъзнавам, че се случва невъзможното. Те всъщност ме окуражават. Хеймич вдига с пръсти една свинска пържола, при което Ефи се мръщи, и я топва във виното си. Откъсва със зъби голямо парче месо и започва да се подсмихва. — Как изглеждаха лицата им?

Усещам как ъгълчетата на устните ми се извиват нагоре:

— Шокирани. Ужасени. Ъ-ъ, глупаво, някои от тях. — В ума ми бързо се появява един образ: — Един се спъна и падна в купата с пунш.

Хеймич се изкикотва и всички започваме да се смеем, с изключение на Ефи, макар че дори тя потиска една усмивка.

— Ами, така им се пада. Работата им е да ви обръщат внимание. И само защото идвате от Окръг 12, не им дава право да ви пренебрегват. — После бързо се оглежда, сякаш е казала нещо абсолютно възмутително. — Съжалявам, но така мисля — казва тя, без да се обръща конкретно към някого.

— Ще получа много лоша оценка — казвам.

— Оценките имат значение само ако са добри; никой не обръща особено внимание на лошите и средните. Откъде да знаят, че не криете талантите си, та нарочно да получите ниска оценка. Някои използват тази стратегия — казва Порша.

— Надявам се хората да разтълкуват именно така четворката, която вероятно ще получа — казва Пийта. — Ако получа и толкова. Всъщност, има ли нещо по-скучно от това да гледаш как някой вдига едно тежко гюле и го хвърля на няколко метра? Едното за малко да се приземи върху крака ми.

Ухилвам му се и осъзнавам, че умирам от глад. Отрязвам парче свинско, топвам го в картофено пюре и започвам да се храня. Всичко е наред. Семейството ми е в безопасност. А щом те са в безопасност, значи всъщност не е станало нищо сериозно.

След вечеря отиваме в салона да гледаме обявяването на резултатите по телевизията. Първо показват снимка на трибута, след това бързо изписват под нея резултата със светещи цифри. Професионалните трибути, естествено, получават оценки между осем и десет. Повечето други участници получават среден резултат пет. Изненадващо, малката Ру е постигнала седем. Не знам какво е показала на съдиите, но тя е толкова мъничка, че трябва да е било впечатляващо.