Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Прекрасно е. Само да можеше да глазираш някого до смърт… — казвам.

— Не се дръж толкова надменно. Никога не знаеш какво те чака на арената. Какво ще кажеш, ако тя всъщност се окаже великанска торта… — започва Пийта.

— А какво ще кажеш да продължим — прекъсвам го аз.

И така минават следващите три дни, докато двамата с Пийта мълчаливо се местим от един пункт на друг. Наистина усвояваме някои ценни умения — от палене на огън до мятане на нож и построяване на заслон. Въпреки нареждането на Хеймич да се преструва на посредствен, Пийта се справя отлично в ръкопашен бой, а аз с лекота минавам изпита за ядивните растения. Избягваме обаче стрелбата с лък и вдигането на тежести, тъй като искаме да ги запазим за упражненията при индивидуалното обучение.

Гейм-мейкърите се появиха още на първия ден — двайсетина мъже и жени, облечени с тъмночервени мантии. Те седят на трибуните в гимнастическия салон, като понякога слизат по-близо да ни огледат и си водят бележки, а друг път се хранят на безкрайната трапеза, която им се поднася, и не ни обръщат никакво внимание. Изглежда обаче, че държат под око трибутите от Окръг 12. Няколко пъти вдигам очи и откривам някой с прикован в мен поглед. Освен това, докато се храним, те се съвещават с нашите инструктори. Когато се връщаме, ги виждаме събрани всички заедно.

Закуската и вечерята се сервират на отделните етажи, но на обяд ние, двайсет и четиримата, се храним в една трапезария до гимнастическия салон. Храната е подредена върху колички, разположени из помещението, и всеки си сервира сам. Професионалните трибути предпочитат да се събират в шумна група около една маса, сякаш за да демонстрират превъзходството си и да покажат, че не се боят един от друг и смятат нас, останалите, недостойни за внимание. Повечето от другите трибути седят сами, като изгубени овце. Никой не ни казва и дума. Двамата с Пийта се храним заедно, и тъй като Хеймич продължава досадно да ни напомня за това, се опитваме да поддържаме приятелски разговор, докато се храним.

Да намерим тема за разговор не е лесна работа. Разговорите за вкъщи са болезнени. Разговорите за настоящето — непоносими. Един ден Пийта изпразва панерчето ни с хляб и посочва как са се погрижили да включат видове хляб от всички окръзи, заедно с изискания хляб на Капитола. Първият, с форма на риба, направен с водорасли и със зеленикав цвят, е от Окръг 4. Хлебчето с форма на полумесец, осеяно със семенца, е от Окръг 11. По някакъв начин, макар и направено от същия материал, то изглежда много по-апетитно от грозните дребни сухари, с които обикновено се изхранваме у дома.

— И тъй нататък — казва Пийта, като изсипва хлебчетата обратно в панера.

— Определено знаеш много — казвам.

— Само за хляба — казва той. — Добре, сега се засмей, сякаш съм казал нещо забавно.

Двамата се разсмиваме доста убедително и не обръщаме внимание на втренчените погледи от цялата стая.

— Добре, аз ще гледам непрекъснато да се усмихвам приятно, а ти говори — казва Пийта. Нареждането на Хеймич да се държим приятелски е изтощително и за двама ни. Защото още откакто затръшнах вратата на стаята си, отношенията ни силно охладняха. Но трябва да спазваме заповедта.

— Някога разказвала ли съм ти за онзи път, когато ме подгони една мечка? — питам аз.

— Не, но звучи много интересно — казва Пийта.

Опитвам се да придам на лицето си оживено изражение, докато си припомням събитието — истинска история, в която лекомислено бях оспорила на една черна мечка правата над някакъв пчелен кошер. Пийта се смее и задава въпроси точно когато трябва. Много по-добър е от мен в това.

На втория ден, докато се упражняваме в хвърляне на копие, той ми прошепва:

— Мисля, че ни следят.

Хвърлям копието си — оказва се, че съм доста добра, ако не се налага да хвърлям прекалено надалече — и виждам, че малкото момиче от Окръг 11 е застанало близо зад нас и ни наблюдава. Тя е дванайсетгодишното момиченце, онова, което с ръста и стойката си ми напомни толкова много за Прим. Отблизо изглежда около десетгодишна. Има ясни, тъмни очи и гладка като сатен кафява кожа. Стои повдигната на пръсти с леко разперени ръце, сякаш готова да литне при най-слабия звук. Сравнението с птица е неизбежно.

Докато Пийта хвърля, аз взимам друго копие:

— Мисля, че се казва Ру — казва той тихо.

Прехапвам устна. Това е името на малко жълто цвете, което расте в Ливадата. Ру. Примроуз. Две момиченца, всяко от които тежи трийсет и пет килограма с мокри дрехи.