Сюзан Колинс - Игрите на глада

Нервна съм заради обучението. През следващите три дни всички трибути ще се упражняват заедно. На третия ден следобед всеки от нас ще получи възможност да се представи самостоятелно пред гейм-мейкърите. От мисълта да се срещна очи в очи с останалите трибути ми прилошава. Отново и отново въртя в ръце кифлата, която току-що съм взела от панера, но апетитът ми е изчезнал.

След като опустошава няколко чинии задушено, Хеймич с въздишка избутва чинията си назад. Изважда от джоба си плоско шишенце, отпива дълга глътка и обляга лакти на масата:

— И така, да се залавяме за работа. Обучението. Първо, ако искате, ще ви обучавам поотделно. Решавайте сега.

— Защо да ни обучаваш отделно? — питам аз.

— Например ако имате някакво тайно умение, за което не искате другият да разбере — казва Хеймич.

Двамата с Пийта се споглеждаме.

— Нямам никакви тайни умения — казва той. — И вече знам какви са твоите, нали така? Искам да кажа, изял съм достатъчно от твоите катерици.

Никога не съм си представяла, че Пийта яде моите катерици. Кой знае защо винаги си представях как хлебарят се измъква тихо и ги приготвя за себе си. Не от лакомия. А защото градските семейства обикновено ядат скъпо месо, купено от месарницата. Телешко, пилешко и конско.

— Можеш да ни обучаваш заедно — казвам на Хеймич. Пийта кимва.

— Добре, дайте ми тогава някаква представа какво можете да правите — казва Хеймич.

— Аз не мога да правя нищо — заявява Пийта. — Ако не се брои печенето на хляб.

— Съжалявам, не се брои. Катнис, вече знам, че ти си служиш умело с нож — казва Хеймич.

— Всъщност не. Но умея да ловувам — казвам аз. — С лък и стрели.

— И си добра в това? — пита Хеймич.

Налага се да се замисля по въпроса. От четири години осигурявам храна на масата. Това не е маловажна задача. Не съм толкова добра, колкото беше баща ми, но той имаше повече практика. Умея да се прицелвам по-добре от Гейл, но съм се упражнявала повече. Той е истински гений с капаните и примките.

— Справям се — казвам.

— Справя се отлично — казва Пийта. — Баща ми купува нейните катерици. Винаги отбелязва как стрелите никога не пронизват тялото. Тя улучва всички в окото. Същото е и със зайците, които продава на месаря. Умее да убива даже и елени.

Тази оценка на уменията ми от страна на Пийта ме заварва напълно неподготвена. Поразена съм, първо, че изобщо е забелязал. И второ, че ме хвали.

— Какво правиш? — питам го подозрително.

— А ти какво правиш? Ако ще ти помага, той трябва да знае какво умееш. Не се подценявай — казва Пийта.

Не знам защо, но думите му ме ядосват.

— Ами ти? Виждала съм те на пазара. Можеш да вдигаш петдесеткилограмови чували с брашно — изсъсквам през зъби. — Кажи му го. Това не е нищо.

— Да, и съм сигурен, че на арената ще е пълно с чували брашно, с които да замерям другите. Не е същото като да умееш да си служиш с оръжие. Знаеш, че не е — не ми остава длъжен Пийта.

— Той умее да се бори — казвам на Хеймич. — Излезе на второ място в училищното състезание по борба миналата година; само брат му е по-добър от него.

— Каква полза има от това? Колко пъти си виждала някой да убие някого, като се бори с него? — казва Пийта с отвращение.

— Винаги има ръкопашен бой. Трябва само да се сдобиеш с нож и поне ще имаш някакъв шанс. Ако на мен ми скочи някой, мъртва съм! — Усещам, че се ядосвам и повишавам глас.

— Но това няма да стане! Ти ще живееш сред клоните на някое дърво, ще се храниш със сурови катерици и ще избиваш другите със стрели, един по един. Знаеш ли какво ми каза майка ми, когато дойде да се сбогува с мен: сякаш за да ме ободри, тя каза, че може би Окръг 12 най-сетне ще има победител. После осъзнах, че имаше предвид не мен, а теб! — избухва Пийта.

— О, точно теб е имала предвид — отвръщам аз и махам пренебрежително с ръка.

— Думите й бяха: „Тя умее да оцелява.“ Тя — допълва Пийта.

Онемявам от изненада. Наистина ли майка му е казала това за мен? Наистина ли ме е оценила по-високо от сина си? Виждам болката в очите на Пийта и разбирам, че не лъже.

Внезапно се озовавам зад хлебарницата и усещам как леденостуденият дъжд се стича по гърба ми, усещам празнотата в стомаха си. Когато проговарям, гласът ми звучи като на единайсетгодишно момиче:

— Но само защото някой ми помогна.

Очите на Пийта бързо се стрелват надолу към кифлата в ръцете ми и знам, че той също си спомня онзи ден. Но той само свива рамене:

— Всички ще ти помагат на арената. Ще се надпреварват кой да ти стане спонсор.