Сюзан Колинс - Игрите на глада

Вече сме пред вратата на стаята ми. Връщам му якето:

— Значи ще се видим сутринта.

— До скоро — казва той и тръгва по коридора.

Когато отварям вратата, червенокосото момиче прибира трикото и ботушите ми от пода, където ги оставих преди да взема душ. Искам да й се извиня за това, че може би й навлякох неприятности преди малко. Спомням си обаче, че не е разрешено да говоря с нея, освен ако не й давам заповед.

— О, съжалявам — казвам. — Трябваше да ги върна на Цина. Съжалявам. Може ли да му ги занесеш?

Без да ме поглежда в очите, тя кимва леко и тръгва да излиза.

Бях решила да й кажа, че съжалявам за случилото се на вечеря. Но знам, че имам много по-дълбоки причини за извинения. Че се срамувам, задето така и не се опитах да й помогна в гората. Че оставих онези от Капитола да убият момчето и да осакатят нея, без да си мръдна и пръста.

Точно както гледах Игрите.

Изритвам обувките си и се пъхам под завивките както съм с дрехите. Продължавам да треперя. Възможно е момичето изобщо да не ме помни. Но знам, че ме помни. Не забравяш лицето на човека, който е бил последната ти надежда. Издърпвам завивките над главата си, сякаш това ще ме предпази от червенокосото момиче, което не може да говори. Но чувствам как очите й се взират в мен през стените, вратите и завивките.

Питам се дали ще й е приятно да гледа как умирам.

Цяла нощ сънувам лоши сънища. Лицето на червенокосото момиче се преплита с кървави сцени от предишни Игри на глада, с образа на майка ми, когато се беше затворила в себе си и не чуваше нищо, с измършавялата и изплашена Прим. Крещя на баща ми да бяга, докато мината експлодира в милиони смъртоносни късчета светлина, стряскам се и се събуждам.

През прозореца се разсъмва. Капитолът има мъглив, призрачен вид. Боли ме глава, а през нощта изглежда съм прехапала бузата си. Опипвам с език разраненото място и усещам вкус на кръв.

Бавно се измъквам от леглото и влизам под душа. Натискам наслуки копчета по контролното табло и започват да ме обстрелват редуващи се мощни струи леденостудена и вряла вода, а аз подскачам от крак на крак. После ме залива вълна от лимонова пяна и се налага да я махам от себе си с четка. Е, нищо. Поне кръвта ми се раздвижи.

След като съм изсушена, а тялото ми — намазано с овлажняващ лосион, откривам, че са ми оставили дрехи пред вратата на дрешника. Впити черни панталони, виненочервена туника с дълъг ръкав и кожени обувки. Прибирам косата си в плитка. За пръв път от сутринта на Жътвата приличам на себе си. Никакви натруфени прически и дрехи, никакви пламтящи пелерини. Такава, каквато винаги съм била. С вид, сякаш съм тръгнала към гората. Това ме успокоява.

Хеймич не е уточнил кога ще се срещнем за закуска, а и тази сутрин никой не ме потърси, но съм гладна и тръгвам по коридора към трапезарията с надеждата, че ще има храна. Не оставам разочарована. Все още няма никой, но дългата странична маса е отрупана с поне двайсет блюда. Млад мъж, авокс, стои мирно до подредената храна. Питам го дали може да си сервирам сама и той кимва. Отрупвам чинията си с яйца, наденици, маслени сладкиши, гъсто покрити с оранжеви сладка и конфитюри, бледолилави резени пъпеш. Докато пирувам, гледам как слънцето се издига над Капитола. Сипвам си втора чиния гореща зърнена каша, задушена в телешки бульон. Накрая пълня една чиния с кифли и сядам на масата, като чупя късчета и ги топя в горещ шоколад, както правеше Пийта във влака.

Мислите ми се насочват към майка ми и Прим. Трябва да са станали. Майка ми сигурно приготвя закуската им от царевична каша. Прим дои козата си преди училище. Само преди две сутрини си бях у дома. Възможно ли е да е истина? Да, само преди две. А колко празна ми се струва къщата сега, дори от разстояние. Какво ли са казали снощи за огнения ми дебют на Игрите? Дали са изпитали някаква надежда или просто са изпаднали в още по-голям ужас, когато са видели реалността — двайсет и четиримата трибути, събрани заедно, от които само един може да оцелее?

Хеймич и Пийта влизат, казват ми добро утро и пълнят чиниите си. Дразни ме това, че Пийта е облечен точно по същия начин като мен. Трябва да си поговоря с Цина. Тази постановка с близнаците ще се провали, щом започнат Игрите. Те със сигурност го знаят. После си спомням нареждането на Хеймич да правя точно каквото ми казват стилистите. Ако не беше Цина, а някой друг, може би нямаше да го послушам. Но след снощния триумф нямам особено основание да критикувам избора му.