Сюзан Колинс - Игрите на глада

Безмълвен млад мъж, облечен в бяла туника, предлага на всички ни високи чаши с вино. Отначало искам да откажа, но никога не съм опитвала вино, с изключение на домашното, с което майка ми лекува кашлица, а и кога ще ми се предостави шанс пак да го опитам? Отпивам от стипчивата, суха течност, и тайно си мисля, че може да се подобри с няколко супени лъжици мед.

Хеймич се появява точно когато сервират вечерята. Изглежда, че е имал собствен стилист, защото е чист, издокаран и по-трезвен, отколкото съм го виждала някога. Не отказва предложеното вино, но когато започва да яде супата си, осъзнавам, че това е изобщо първият път, в който го виждам да яде. Може би наистина ще успее да се стегне за достатъчно дълго време и да ни помогне.

Изглежда, че Цина и Порша оказват цивилизоващ ефект върху Хеймич и Ефи. Най-малкото, те се обръщат учтиво един към друг. И двамата сипят единствено хвалебствия към стилистите ни за встъпителната церемония. Докато си разменят празни приказки, аз се съсредоточавам върху яденето. Гъбена супа, горчиви зелени растения с домати, големи колкото грахови зърна, леко запечено говеждо, нарязано тънко като хартия, фиде в зелен сос, сирене, което се топи в устата, поднесено със сладко синьо грозде. Сервитьорите, всички до един млади хора, облечени в бели туники като онзи, който ни поднесе вино, безмълвно се доближават и отдалечават от масата, като се грижат чиниите и чашите да са постоянно пълни.

Някъде след половин чаша вино усещам, че главата ми се замайва и преминавам на вода. Усещането не ми харесва и се надявам скоро да отмине. Как Хеймич търпи да бъде непрекъснато в това състояние, е пълна загадка за мен.

Опитвам се да съсредоточа вниманието си върху разговора, който се е насочил към костюмите ни за интервюто, когато едно момиче поставя на масата великолепно изглеждаща торта и сръчно я запалва. Тя лумва, а после пламъците потрепват по краищата известно време, докато накрая изгасват. За миг ме обзема съмнение:

— Защо гори? Алкохол ли има вътре? — питам и вдигам поглед към момичето. — Това е последното нещо, което ис… О! Аз те познавам!

Не мога да свържа лицето на момичето с някакво име или да си спомня кога съм я виждала. Но съм сигурна в това. Тъмночервената коса, поразителните черти на лицето, порцеланово бялата кожа. Но още докато изричам думите, усещам как стомахът ми се присвива от нервност и вина при вида й, и макар да не мога да го изкарам на повърхността, знам, че с нея е свързан някакъв лош спомен. Ужасеното изражение, което преминава бързо по лицето й, само засилва смущението и неудобството ми. Тя поклаща глава в знак на отрицание и бързо се отдалечава.

Забелязвам, че четиримата възрастни на масата ме наблюдават зорко.

— Не ставай смешна, Катнис. Как е възможно да познаваш някой авокс? — казва Ефи. — Дори самата мисъл е нелепа.

— Какво е авокс? — питам глупаво.

— Някой, който е извършил престъпление. Отрязали са й езика, за да не може да говори — казва Хеймич. — Сигурно е някаква предателка. Няма вероятност да я познаваш.

— А дори и да я познаваш, не бива да говориш с никой авокс, освен за да му дадеш някаква заповед — допълва Ефи. — Разбира се, не е възможно да я познаваш.

Но аз действително я познавам. А сега, след като Хеймич спомена думата предателка , си спомням откъде. Неодобрението е толкова силно, че никога не бих могла да го призная.

— Не, сигурно не. Просто… — заеквам аз и започвам да усещам ефекта от виното.

Пийта щраква с пръсти:

— Дели Картрайт. Ето коя е. И на мен все ми се струваше позната. После осъзнах, че страшно ми прилича на Дели.

Дели Картрайт е тромаво момиче с нездрав цвят на лицето, с жълтеникава коса, което прилича на нашата сервитьорка горе-долу толкова, колкото някой бръмбар прилича на пеперуда. Освен това е може би най-дружелюбният човек на планетата — постоянно се усмихва на всички в училище, дори на мен. Никога не съм виждала момичето с червената коса да се усмихва. Но с благодарност се хващам за думите на Пийта.

— Разбира се, ето за кого си мислех. Трябва да е заради косата — казвам.

— А също и нещо в очите — допълва Пийта.

Напрежението около масата отслабва.

— Е, добре. Ако само за това става дума — казва Цина. — И, да, в тортата има спиртно питие, но алкохолът се е изпарил. Поръчах я специално в чест на огнения ти дебют.

Довършваме тортата и се преместваме в друга стая, за да гледаме записа на церемониите по откриването, който се излъчва в момента. Няколко други двойки правят добро впечатление, но никоя не може да се сравнява с нас. Дори собственият ни екип изпуска едно: „Ах!“, когато ни показват как излизаме от Тренировъчния център.