Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Чия беше идеята да се държите за ръце? — пита Хеймич.

— На Цина — казва Пийта.

— Добре премерена нотка на бунтарство — казва Хеймич. — Много хубаво.

Бунтарство ли? За миг се замислям върху това. Но когато си спомням другите двойки, застанали сковано на разстояние един от друг, без изобщо да се докосват или някой от тях да показва с нещо, че забелязва присъствието на другия, сякаш другият трибут изобщо не съществува, сякаш Игрите вече са започнали, разбирам какво има предвид Хеймич. Представянето ни като приятели, а не като съперници, ни е отличило точно толкова, колкото и огнените костюми.

— Утре сутринта е първата тренировка от обучението ви. Да се срещнем за закуска, и ще ви кажа точно как искам да играете ролята си — обръща се Хеймич към нас двамата. — Сега вървете да поспите, докато възрастните разговарят.

Тръгваме заедно с Пийта по коридора към стаите. Когато стигаме до моята врата, той се обляга на рамката: не препречва пътя ми в истинския смисъл на думата, а настоява да му обърна внимание.

— Така значи, Дели Картрайт. Представи си само, да открием нейна двойница тук.

Иска обяснение и се изкушавам да му дам такова. И двамата знаем, че той ме покри. Значи отново съм му задължена. Ако му кажа истината за момичето, това може по някакъв начин да изравни нещата. С какво всъщност може да ми навреди? Дори той да ме издаде, едва ли ще има особено значение. Това беше само нещо, на което станах свидетел. Пък и той излъга за Дели Картрайт толкова, колкото и аз.

Осъзнавам, че всъщност наистина искам да разкажа на някого за това момиче. Някой, който може би ще успее да ми помогне да разбера нейната история. Гейл щеше да е първият ми избор, но няма вероятност някога да го видя отново. Опитвам се да преценя дали ако кажа на Пийта, това може да му даде някакво евентуално предимство пред мен, но не виждам как. Може би ако му се доверя, всъщност ще го накарам да повярва, че го смятам за приятел.

Освен това, мисълта за момичето с отрязания език ме плаши. Тя ми напомни защо съм тук. Не за да представям като на модно ревю огнени костюми и да ям деликатеси, а за да загина от кървава смърт, докато тълпите насърчават с викове убиеца ми.

Да кажа или да не кажа? Все още съм замаяна от виното. Взирам се към дъното на празния коридор, сякаш решението се крие там.

Пийта се възползва от колебанието ми:

— Беше ли вече на покрива? — Поклащам глава. — Цина ме заведе. Оттам се вижда целият град. Само че вятърът е малко силен.

Мислено си превеждам това като: „Никой няма да чуе какво си говорим“. Имам чувството, че тук сигурно сме под наблюдение.

— Може ли да се качим, без да питаме?

— Разбира се, хайде — казва Пийта.

Тръгвам след него по стълбището, което води до покрива. Има малка куполообразна стая с врата, от която се излиза навън. Щом излизаме на хладния, вечерен въздух, затаявам дъх при вида на гледката. Капитолът блещука като огромно поле от светулки. Електричеството в Окръг 12 е нередовно, обикновено го имаме само по няколко часа на ден. Често прекарваме вечерите на свещи. На наличието му може да се разчита само когато излъчват по телевизията Игрите или важни правителствени съобщения, които е задължително да гледаме. Но тук никога няма недостиг. Абсолютно никога.

С Пийта се приближаваме до парапета в края на покрива и поглеждам право надолу към улицата, която гъмжи от хора. Чуват се коли, от време на време някой вик и странно метално звънтене. В Окръг 12 по това време всички вече щяхме да се приготвяме за лягане.

— Попитах Цина защо ни пускат да се качваме тук горе. Дали не се тревожат, че някой от трибутите може да реши да скочи от покрива? — казва Пийта.

— И той какво каза?

— Че е невъзможно. — Пийта протяга ръка в привидно празното пространство. Чува се остър бумтеж и той рязко я отдръпва. — Някакво енергийно поле те отхвърля обратно на покрива.

— Винаги се грижат за безопасността ни — кимам аз. Макар че Цина е показал покрива на Пийта, аз се питам дали би трябвало да сме тук сега, толкова късно, и то сами. Никога не съм виждала трибути на покрива на Тренировъчния център. Но това не означава, че не ни записват. — Мислиш ли, че ни наблюдават сега?

— Може би — допуска той. — Ела да видиш градината.

От другата страна на купола са направили градина с цветни лехи и дървета в саксии. От клоните висят стотици вятърни камбанки, които обясняват звънтенето, което чух. Тук в градината, в тази ветровита нощ, то е достатъчно да заглуши гласовете на двама души, които искат никой да не ги чуе. Пийта ме поглежда с очакване.