Сюзан Колинс - Игрите на глада

Помнете: високо изправени глави. Усмивки. Ще ви харесат! — чувам в ума си гласа на Цина. Повдигам брадичка малко по-високо, слагам най-пленителната си усмивка и махам със свободната си ръка. Сега се радвам, че мога да се хвана за Пийта, за да запазя равновесие: той е толкова спокоен, твърд като скала. Изпълвам се с увереност и пращам няколко въздушни целувки на тълпата. Жителите на Капитола полудяват, обсипват ни с дъжд от цветя, крещят имената ни, малките ни имена, които са си направили труда да намерят в програмата.

Гръмката музика, аплодисментите, възхищението проникват в кръвта ми и не мога да потисна вълнението си. Цина ми е дал голямо предимство. Никой няма да ме забрави — нито вида ми, нито името ми. Катнис. Момичето, което гореше.

За пръв път усещам как в мен се пробужда искрица надежда. Със сигурност ще се намери някой спонсор, готов да ме подкрепи! И с малко допълнителна помощ, малко храна и подходящо оръжие, защо да мисля, че нямам шанс в Игрите?

Някой ми хвърля червена роза. Улавям я, поднасям я изящно към носа си и пращам в отговор въздушна целувка в посока на онзи, който я е изпратил. Сто ръце се вдигат да уловят целувката ми, сякаш е нещо реално и осезаемо.

— Катнис! Катнис! — чувам как викат името ми от всички страни. Всеки иска целувки от мен.

Едва след като влизаме на Кръглия площад, си давам сметка, че сигурно напълно съм прекъснала кръвообращението в ръката на Пийта — толкова здраво я стискам. Свеждам поглед към преплетените ни пръсти, докато разхлабвам хватката си, но той отново ме сграбчва.

— Не, не ме пускай — казва той. В сините му очи се отразява потрепващата светлина на огъня. — Моля те. Ако ме пуснеш, ще падна.

— Добре — казвам. И така, продължавам да го държа, но не мога да не се почувствам малко странно от начина, по който Цина ни е свързал. Не е особено честно да ни представи като отбор, а след това да ни заключи на арената, за да се избием взаимно.

Дванайсетте колесници изпълват затвореното пространство на Кръглия площад. По сградите около площада, всички прозорци са запълнени с най-изтъкнатите граждани на Капитола. Конете отвеждат колесницата ни право пред резиденцията на президента Сноу, където спираме. Музиката драматично секва.

Президентът, дребен, слаб мъж с бяла като хартия коса, отправя официалното приветствие от балкона над нас. Традиция е по време на речта камерите да се насочват от време на време към лицата на трибутите. На екрана обаче виждам, че получаваме много повече от полагащото ни се ефирно време. Колкото по-тъмно става, толкова по-трудно е да откъснеш очи от нашето проблясване. Докато звучи националният химн, те наистина се стараят да покажат набързо всяка двойка трибути, но камерата се задържа върху колесницата на Окръг 12, докато тя прави една последна тържествена обиколка на площада и изчезва в Тренировъчния център.

Вратите едва са се затворили зад гърба ни, когато ни заобикалят подготвителните екипи и бръщолевят похвали, но не им се разбира почти нищо. Оглеждам се крадешком и забелязвам, че останалите трибути ни стрелкат с гадни погледи, което потвърждава подозренията ми: буквално сме затъмнили всички тях с блясъка си. После се появяват Цина и Порша, помагат ни да слезем от колесницата, внимателно свалят пламтящите пелерини и украшенията от главите ни. Порша ги гаси с някакъв спрей от флакон.

Осъзнавам, че все още съм залепена за Пийта, и заставям скованите си пръсти да се разтворят. И двамата разтриваме ръцете си.

— Благодаря, че не ме пусна. Малко се бях поразтреперил там — казва Пийта.

— Не си личеше. Сигурна съм, че никой не е забелязал.

— Аз пък съм сигурен, че не са забелязали нищо друго, освен теб. Би трябвало по-често да носиш пламъци — казва той. — Отиват ти. — А след това ми отправя леко свенлива усмивка, която изглежда така истински мила, че в тялото ми нахлува неочаквана топлина.

В главата ми отеква предупредителна камбанка: Не бъди такава глупачка. Пийта планира как да те убие. Заблуждава те, за да те превърне в лесна плячка. Колкото по-приятелски се държи, толкова по-опасен става.

Но тъй като тази игра е за двама, аз се повдигам на пръсти и го целувам по бузата. Точно върху синината.

Тренировъчният център има кула, предназначена единствено и само за трибутите и членовете на техните подготвителни екипи. Това ще бъде нашият дом, докато започнат истинските Игри. Всеки окръг разполага с цял етаж. Просто влизаш в асансьора и натискаш номера на окръга си. Много лесно се помни.