Сюзан Колинс - Игрите на глада

Преструвам се, че разглеждам едно цветче.

— Веднъж ловувахме в гората. Бяхме се скрили, дебнехме дивеч — прошепвам.

— С баща ти ли? — прошепва той в отговор.

— Не, с приятеля ми Гейл. Изведнъж всички птици едновременно спряха да пеят. С изключение на една. Сякаш надаваше предупредителен крясък. И тогава я видяхме. Сигурна съм, че беше същото момиче. С нея имаше едно момче. Дрехите им бяха дрипави. Под очите си имаха тъмни кръгове от недоспиване. Бягаха, сякаш от това зависеше животът им — казвам аз.

За миг замлъквам, когато си спомням как ни парализира видът на тази странна двойка, явно не от Окръг 12, бягаща през гората. По-късно се питахме дали бихме могли да им помогнем да избягат. Сигурно бихме могли. Да ги скрием. Ако бяхме действали бързо. Вярно е, че бяхме изненадани, но нали и двамата сме ловци. Знаем как изглеждат притиснатите натясно животни. Разбрахме, че момчето и момичето са в беда още щом ги видяхме. Но само гледахме.

— Ховъркрафтът се появи изневиделица — продължавам да разказвам на Пийта. — Искам да кажа, в един миг небето беше празно, а в следващия той беше отгоре. Беше напълно безшумен, но те го видяха. Една мрежа се спусна върху момичето и го отнесе нагоре, бързо, по-бързо от онзи асансьор. Пронизаха момчето с нещо като копие. Беше прикрепено към кабел, и го вдигнаха заедно с него. Но съм сигурна, че беше мъртъв. Чухме как момичето изкрещя веднъж. Май извика името на момчето. После ховъркрафтът си замина. Изчезна във въздуха. А птиците запяха отново, сякаш не беше станало нищо.

— Видяха ли те? — попита Пийта.

— Не знам. Бяхме се скрили под една скала.

Но всъщност знам. Имаше един миг, след крясъка на птицата, но преди появата на ховъркрафта, когато момичето ни забеляза. Гледахме се очи в очи и то извика за помощ. Но нито Гейл, нито аз реагирахме.

— Трепериш — казва Пийта.

Става ми много студено от вятъра и от разказа. Писъкът на момичето. Дали й е бил последният?

Пийта сваля якето си и загръща с него раменете ми. Понечвам да отстъпя назад, но после му позволявам, като решавам засега да приема както якето, така и любезния жест. Един приятел би постъпил точно така, нали?

— Оттук ли бяха? — пита той и закопчава най-горното копче на якето.

Кимвам. Имаха онова излъчване на хората от Капитола. Момчето и момичето.

— Къде според теб са отивали? — пита той.

— Не знам — отговарям аз. Окръг 12 е до голяма степен краят на пътя. Отвъд него има само пустош. Ако не броите развалините на Окръг 13, които още тлеят от токсичните бомби. Показват го от време на време по телевизията, само за да ни напомнят. — Нито знам защо биха си тръгнали оттук. — Хеймич беше казал, че авоксите са извършили „предателство“. Срещу какво? Можеше да е единствено срещу Капитола. Но тук имаха всичко. Нямаха повод за бунт.

— Ще се махна оттук — избухва Пийта. После се оглежда разтревожено. Гласът му беше достатъчно висок, за да се чуе над звънтенето. — Бих се прибрал вкъщи още сега, ако ми позволят. Но трябва да признаеш, че храната е страхотна.

Пак прикри станалото. Ако някой чуеше само това, то щеше да прозвучи просто като думи на изплашен трибут, а не на човек, позволил си да усъмни в неподлежащата на обсъждане доброта на Капитола.

— Става студено. По-добре да се прибираме — казва той. Вътре в купола е топло и светло. Тонът му е на човек, който води обикновен разговор. — Твоят приятел Гейл. Това онзи, който отведе сестра ти по време на Жътвата, ли е?

— Да. Познаваш ли го? — питам.

— Всъщност не. Чувам момичетата да говорят много за него. Мислех си, че ти е братовчед или нещо такова. Приличате си — казва той.

— Не, не сме роднини — казвам аз.

Пийта кимва, с непроницаемо изражение.

— Той дойде ли да се сбогува с теб?

— Да — отговарям аз и го наблюдавам внимателно. — И баща ти дойде. Донесе ми сладки.

Пийта вдига вежди, сякаш това е новина. Но вече съм го виждала да лъже много убедително и не се хващам лесно на това.

— Наистина ли? Е, вие двете със сестра ти сте му симпатични. Сигурно е искал да има дъщеря, вместо пълна къща с момчета.

Самата мисъл, че е възможно някога да са ме обсъждали около масата на вечеря, край огъня в пекарницата, ме стряска. Сигурно майка му не е била в стаята.

— Познавал е майка ти, когато са били деца — казва Пийта.

Поредната изненада. Но сигурно е вярно.

— О, да. Израснала е в града — казвам. Изглежда неучтиво да добавя, че никога не е споменавала хлебаря, освен за да похвали хляба му.