Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Не повече от теб — казвам.

Пийта вдига вежди и се обръща към Хеймич.

— Тя няма представа как въздейства на хората. — Той прокарва нокът по дървената повърхност на масата, като отказва да ме погледне.

Какво, за бога, иска да каже? Че всички ще ми помагат? Когато умирахме от глад, не ми помогна никой! Никой освен Пийта. След като вече имах нещо, което да предложа в замяна, нещата се промениха. Бива ме да се пазаря. Всъщност дали наистина ме бива? С какво умея да въздействам? С това, че съм слаба и бедна? Да не намеква, че хората търгуват с мен от съжаление? Опитвам се да преценя дали е вярно. Може би някои търговци са малко по-щедри при сделките, но винаги съм го отдавала на старото им приятелство с баща ми. Освен това, моят дивеч е първокласен. Никой не ме е съжалявал!

Гледам сърдито кифлата и съм сигурна, че искаше да ме обиди.

След около минута подобна размяна на реплики Хеймич казва:

— Е, хубаво. Тъй, тъй, тъй. Катнис, няма гаранция, че на арената ще има лъкове и стрели, но като се срещнеш насаме с гейм-мейкърите, им покажи какво можеш да правиш. Дотогава стой надалеч от лъкове. Умееш ли да залагаш капани?

— Знам няколко основни вида примки — промърморвам.

— Това може да се окаже важно по отношение на храната — казва Хеймич. — И, Пийта, тя е права: никога не подценявай силата, когато си на арената. Много често предимството на един играч зависи от физическата сила. В Тренировъчния център сигурно ще има тежести, но не разкривай пред останалите трибути колко можеш да вдигнеш. Планът е един и същ за двама ви. Посещавайте груповите тренировки. Използвайте времето, за да научите нещо, което не знаете. Хвърляйте копие. Научете се да си служите с боздуган. И как да правите добри възли. Най-силните си умения запазете за индивидуалните тренировки. Разбрахме ли се? — пита Хеймич.

Двамата с Пийта кимваме.

— И накрая, още нещо. Пред хората искам да сте един до друг във всеки миг — казва Хеймич. И двамата се готвим да възразим, но Хеймич стоварва ръка върху масата: — Всеки миг! Това не подлежи на обсъждане! Нали се съгласихте да правите каквото ви казвам? Ще бъдете заедно, ще се държите приятелски помежду си. Сега изчезвайте. В десет имате среща с Ефи при асансьора за тренировките.

Прехапвам устни и тръгвам с важен вид към стаята си, като нарочно затръшвам вратата така, че Пийта да чуе. Сядам на леглото, изпълнена с омраза към Хеймич, изпълнена с омраза към Пийта и с омраза към себе си, задето споменах онзи отдавнашен ден под дъжда.

Каква шега само! Двамата с Пийта през цялото време да се преструваме, че сме приятели! Да хвалим взаимно силните си страни, да настояваме другият да признае способностите си. Защото, всъщност, в някакъв момент ще трябва да сложим край на преструвките и да приемем, че сме върли противници. Което щях да съм готова да направя веднага, ако не беше глупавото нареждане на Хеймич да не се разделяме по време на тренировките. Предполагам, че грешката е моя, защото му казах, че не е нужно да ни обучава отделно. Но това не означава, че искам да правя всичко заедно с Пийта. Който, между другото, явно също няма желание да си партнира с мен.

Чувам в главата си гласа на Пийта: Тя няма представа как въздейства на хората. Очевидно казано с намерението да ме унижи. Нали така? Една мъничка частица от мен обаче се пита дали това не беше комплимент. Дали не искаше да каже, че притежавам някаква привлекателност. Странно, колко внимателно ме е наблюдавал. Например колко неща е забелязал за ловните ми занимания. А и аз очевидно също не съм била толкова сляпа по отношение на него, колкото си въобразявах. Брашното. Борбата. И аз бях следила отблизо момчето с хляба.

Почти десет часът е. Измивам си зъбите и отново приглаждам косата си назад. Гневът временно е разсеял тревогите ми около предстоящата среща с останалите трибути, но сега усещам как нервното нетърпение се надига отново. Улавям се, че когато идва време за срещата с Ефи и Пийта пред асансьора, вече си гриза ноктите. Спирам веднага.

Залите за тренировка се намират в подземието на нашата сграда. С тези асансьори пътуването трае по-малко от минута. Отваряме вратата и влизаме в огромен гимнастически салон, пълен с най-различни оръжия и участъци за състезания с препятствия. Макар че още няма и десет часът, ние пристигаме последни. Останалите трибути са се събрали в плътен кръг. Всеки носи на ризата си квадрат с номера на своя окръг. Докато някой закрепва на гърба ми номер 12, бързо ги преценявам с поглед. Двамата с Пийта сме единствената двойка, която е облечена еднакво.