Сюзан Колинс - Игрите на глада

Щом се включваме в кръга, главният инструктор, висока жена с атлетично телосложение на име Атала, се приближава и започва да обяснява тренировъчния план. Експертите по различните умения се намират в определените пунктове. Можем свободно да преминаваме от един пункт към друг според предпочитанията си и според инструкциите на нашия ментор. В някои пунктове се изучават умения за оцеляване, в други — бойни техники. Забранено ни е да се впускаме в каквито и да е бойни упражнения с друг трибут. На разположение има асистенти, ако искаме да се упражняваме с партньор.

Когато Атала започва да чете списъка с пунктовете за обучение в различните умения, не мога да се сдържа и бързо обхождам с поглед останалите трибути. За пръв път са ни събрали заедно, един срещу друг, в обикновени дрехи. Сърцето ми се свива. Почти всички момчета и поне половината момичета са по-едри от мен, макар че много от трибутите никога не са се хранили както трябва. Личи си по костите, по кожата, по празния поглед в очите им. Може и да съм по-дребна по природа, но като цяло изобретателността на моето семейство ми е дала предимства. Ходя изправена и макар да съм кльощава, съм издръжлива и силна. Месото и растенията от гората, в съчетание с усилията, които бяха нужни за набавянето им, са допринесли да имам по-здраво тяло, отколкото повечето присъстващи.

Изключение правят децата от по-заможните окръзи, доброволците, онези, които цял живот са били хранени и обучавани точно за този момент. Трибутите от окръзите 1, 2 и 4 традиционно притежават това излъчване. Обучението на трибутите преди пристигането им в Капитола формално е против правилата, но това се случва всяка година. В Окръг 12 ги наричаме професионални трибути, или просто професионалисти. И по всяка вероятност победителят ще е някой от тях.

Незначителното предимство, с което тръгнах към Тренировъчния център, огнената ми поява снощи, сякаш се изпарява в присъствието на съперниците ми. Останалите трибути ни завиждаха, но не заради нас, а заради изумителните ни стилисти. Сега в погледите, които ни хвърлят професионалистите, виждам единствено презрение. Сигурно всички тежат между двайсет и пет до петдесет килограма повече от мен. Излъчват надменност и жестокост. Когато Атала ни освобождава, се насочват право към най-смъртоносно изглеждащите оръжия в гимнастическия салон и умело си служат с тях.

Тъкмо си мисля какъв късмет имам, че умея да бягам бързо, когато Пийта ме побутва по ръката и аз подскачам. Той все още е до мен, според указанията на Хеймич. Изражението му е сериозно:

— Откъде искаш да започнем?

Обръщам се и поглеждам към професионалните трибути, които се перчат, явно за да сплашат останалите и да завладеят положението. После — към останалите: недохранените, неумелите, които колебливо вземат първите си уроци как да си служат с нож или брадва.

— Сигурно не е лошо да завържем някой и друг възел — казвам.

— Дадено — казва Пийта. Прекосяваме помещението и отиваме до един празен пункт, където инструкторът очевидно е доволен да се сдобие с ученици. Човек остава с чувството, че урокът по връзване на възли не е най-оживеното място в обучението за Игрите на глада. Когато инструкторът осъзнава, че разбирам едно-друго от примки, той ни показва прост, отличен капан, който би оставил своята човешка жертва да виси от някое дърво, закачена на единия си крак. Съсредоточаваме се върху това конкретно умение в продължение на час, докато и двамата го овладяваме. После се прехвърляме на маскировката. Пийта явно истински се наслаждава на обучението в този пункт, като покрива спираловидно светлата си кожа с комбинация от кал, глина и сок от горски плодове, и се замаскира с лиани и листа. Инструкторът, който ръководи упражнението по маскировка, изпада във възторг от работата му.

— Аз правя тортите — признава ми Пийта.

— Тортите ли? — питам. Гледам с изумление как момчето от Окръг 2 запраща копие и от петнайсет метра пронизва сърцето на чучелото, с което се упражнява. — Кои торти?

— Вкъщи. Онези с глазурата, в пекарницата — казва той.

Има предвид онези, които излагат на витрините. Фантастични торти с глазура от изрисувани цветя и разни хубави неща. Те са за рождени дни и за Нова година. Когато сме на площада, Прим винаги ме завлича дотам да им се възхищаваме, макар че никога не можем да си ги позволим. Но в Окръг 12 и без друго има много малко красиви неща, затова никога не й отказвам.

Вглеждам се по-критично в нарисуваното по ръката на Пийта. Редуващите се светли и тъмни шарки напомнят за слънчева светлина, която пада през листата в гората. Питам се откъде ли знае това, тъй като се съмнявам, че някога се е осмелявал да пристъпи оградата. Нима е успял да го научи само от хилавото ябълково дърво в задния двор на къщата им? По някакъв начин всичко дотук — умението му, онези недостъпни торти, похвалата на специалиста по маскировка — ме изпълва с раздразнение.