Сюзан Колинс - Игрите на глада

Окръг 12 се появява последен, както обикновено. Пийта успява да постигне осмица, така че поне двама от гейм-мейкърите трябва да са го гледали. Когато лицето ми се появява, впивам нокти в дланите си и очаквам най-лошото. После на екрана изписват със светещи цифри числото единайсет.

Единайсет!

Ефи Тринкет изписква, всички ме тупат по гърба, обсипват ме с аплодисменти и ме поздравяват. Но на мен всичко ми се струва нереално.

— Трябва да има грешка. Как… как е възможно това да се случи? — питам Хеймич.

— Предполагам, че им е допаднал буйният ти нрав — казва той. — Те трябва да осигурят зрелище. Нужни са им по-разпалени играчи.

— Катнис, момичето, което гореше — казва Цина и ме прегръща. — О, чакай само да си видиш роклята за интервюто.

— Още пламъци? — питам аз.

— Нещо такова — подмята дяволито той.

Двамата с Пийта си разменяме поздравления: още един неловък момент. Всеки от нас се е справил добре, но какво означава това за другия? Измъквам се, прибирам се в стаята си възможно най-бързо и се заравям под завивките. Напрежението от деня, особено плачът, ме е изтощило. Унасям се в сън, успокоена, облекчена, докато зад клепачите ми още се мярка бързо числото 11.

Събуждам се призори и дълго се излежавам — гледам как слънцето се показва и обявява началото на една красива утрин. Неделя е. Почивен ден у дома. Питам се дали Гейл е вече в гората. Обикновено в неделя трупаме запаси за седмицата. Ставаме рано, ловуваме и събираме растения, а след това разменяме стоката в „Таласъма“. Представям си Гейл без мен. И двамата умеем да ловуваме поотделно, но като двойка сме по-добри. Особено ако се опитваме да убием по-едър дивеч. Но и в дребните неща, да имаш партньор облекчава бремето по прехраната на семейството и дори понякога прави тази тежка задача приятна.

Мъчех се да се справям сама от около шест месеца, когато за пръв път се натъкнах на Гейл в гората. Беше една неделя през октомври, беше студено и се носеше миризма на гниещи листа. Цяла сутрин се състезавах с катериците за орехите, а през малко по-топлия следобед газих в плитките езерца, за да събирам воден шип. Не бях застреляла нищо друго, освен една катерица, която така се беше устремила към жълъдите, че буквално ме настъпи по пръстите, иначе ловът на животни можех да отложа за по-късно, когато снегът затрупа другите ми източници на храна. Тъй като бях навлязла по-навътре в гората, метнах на гръб торбите си и поех бързо по обратния път, когато изведнъж видях мъртъв заек. Висеше на трийсетина сантиметра над главата ми, обесен за врата на тънка тел. На около петнайсет метра имаше още един. Разпознах изплетените по специален начин примки, защото баща ми използваше същите. Щом жертвата падне в капана, той я вдига във въздуха, за да не я достигнат други гладни животни. Цяло лято безуспешно се опитвах да използвам примки, така че не се сдържах и пуснах торбите си, за да ги разгледам отблизо. Пръстите ми бяха точно върху телта над един от зайците, когато проехтя глас:

— Това е опасно.

Отскочих един метър назад, когато Гейл се появи внезапно иззад едно дърво. Сигурно ме беше наблюдавал през цялото време. Той беше само на четиринайсет, но вече беше висок метър и осемдесет и ми изглеждаше направо като възрастен. Бях го виждала из Пласта и в училище. И още веднъж. Беше изгубил баща си при същия взрив, при който загина и моят. През януари стоях редом до него и гледах как получава почетния си медал в Сградата на справедливостта — и той беше най-голямото дете в друго семейство, останало без баща. Помнех двете му братчета, вкопчили се в майка му — по издутия й корем личеше, че й предстои да роди само след броени дни.

— Как се казваш? — попита той, като се приближи и освободи заека от примката. Други три висяха закачени на колана му.

— Катнис — казах едва чуто.

— Е, Катнип, кражбата се наказва със смърт — или може би не знаеш? — каза той.

— Катнис — повторих по-високо. — И не се канех да го крада. Просто исках да погледна примката ти. В моите никога не се хваща нищо.

Той ме погледна намръщено: не беше убеден.

— Тогава откъде взе катерицата?

— Застрелях я. — Свалих лъка от рамото си. Все още използвах малкия лък, който ми беше направил баща ми, но напоследък се упражнявах с големия, когато можех. Надявах се, че до пролетта вече ще мога да убивам по-едър дивеч.

Гейл не можеше да отдели поглед от лъка:

— Може ли да го видя?

Подадох му го:

— Само не забравяй — кражбата се наказва със смърт.