Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Но аз не искам да знаят нищо! Те вече са ми отнели бъдещето! Няма да им дам и нещата, които са били важни за мен в миналото!

— Тогава излъжи! Измисли нещо! — казва Хеймич.

— Не ме бива в лъжите — казвам аз.

— Е, по-добре се научи бързо. Имаш обаяние колкото умрял плужек — казва Хеймич.

Ох. Това беше обидно. Сигурно дори Хеймич разбира, че е бил прекалено груб, защото гласът му омеква:

— Ето ти една идея. Опитай да се представиш като скромна и смирена.

— Скромна и смирена — повтарям като ехо.

— Давай си вид, че не можеш да повярваш, че едно малко момиче от Окръг 12 се е справило толкова добре. Цялата история е била по-невероятна, отколкото някога си си мечтала. Говори за дрехите, които Цина ти измисли. Колко мили са хората. Какъв прекрасен град е Капитолът. Щом не искаш да говориш за себе си, поне поласкай публиката. Разчувствай я. Отприщи се.

Следващите часове са истинска агония. Веднага става ясно, че не мога да се впускам в словоизлияния. Опитваме се да играя ролята на „наперена“, но просто не притежавам нужната арогантност. Очевидно съм твърде „уязвима“, за да си придам вид на свирепа. Не съм остроумна. Нито забавна. Нито секси. Нито загадъчна.

Към края на тренировката вече не съм нищо. Хеймич започна да пие някъде около момента, когато се правех на остроумна, и в гласа му усещам неприятна нотка:

— Предавам се, скъпа. Просто отговаряй на въпросите и се помъчи да не показваш на зрителите, че откровено ги ненавиждаш.

Тази вечер оставам в стаята си и си поръчвам възмутително голямо количество деликатеси, натъпквам се до прилошаване, а след това изливам яда си срещу Хеймич, срещу Игрите на глада, срещу всяко живо същество в Капитола, като хвърлям с трясък чинии из стаята. Когато червенокосото момиче влиза да оправи леглото ми, очите му се разширяват при вида на бъркотията.

— Остави го така! — изкрещявам й аз. — Не се занимавай с това!

Мразя и нея, с разбиращите й, изпълнени с упрек очи, които ме наричат страхливка, чудовище, марионетка на Капитола, и преди, и сега. Според нея, сигурно най-сетне идва възмездието. Поне със смъртта си ще платя за живота на момчето в гората.

Но вместо да избяга от стаята, момичето затваря вратата зад гърба си и отива в банята. Връща се с влажна кърпа и внимателно избърсва лицето ми, после почиства от ръцете ми кръвта от счупената чиния. Защо прави това? Защо й позволявам?

— Трябваше да се опитам да те спася — прошепвам.

Тя поклаща глава. Дали това означава, че сме били прави да стоим отстрани и да не се месим? Че ми е простила?

— Не, постъпих лошо — казвам аз.

Тя почуква с пръсти по устните си, а след това посочва към гърдите ми. Мисля, че иска да каже, че тогава просто и аз щях да свърша като авокс. Вероятно е така. Или като авокс, или мъртва.

Прекарвам следващия час, като помагам на червенокосото момиче да почисти стаята. След като хвърляме всички боклуци в шахтата за отпадъци и разчистваме масата от храната, тя оправя леглото ми. Пропълзявам между чаршафите като петгодишно дете и я оставям да подпъхне завивките под брадичката ми. После тя си отива. Иска ми се да остане, докато заспя. Да е там, когато се събудя. Искам закрилата на това момиче, макар че тя никога не е имала моята.

На сутринта вместо момичето над мен са се надвесили хората от подготвителния ми екип. Уроците ми с Ефи и Хеймич са приключили. Този ден принадлежи на Цина. Той е последната ми надежда. Може би може да ме направи толкова прекрасна, че на никого няма да му пука какво излиза от устата ми.

Екипът работи върху мен до късния следобед: превръща кожата ми в блестящ сатен, нанася с грим шарки по ръцете ми, рисува пламъци върху двайсетте ми съвършени нокти. После Вения се захваща с косата ми и вплита в нея червени нишки, така че кичурите започват от лявото ми ухо, увиват се около главата ми, а после се спускат в плитка по дясното рамо. Лицето ми изчезва под слой светъл грим, който подчертава чертите ми. Огромни тъмни очи, пълни червени устни, ресници, от които щом мигна политат късчета светлина. Накрая покриват цялото ми тяло с пудра, от която проблясвам, сякаш съм поръсена със златен прах.

После влиза Цина с нещо, което сигурно е роклята ми, но всъщност не мога да видя какво е, защото е опаковано.

— Затвори очи — нарежда той.

Усещам копринената подплата на дрехата, докато я нахлузват върху голото ми тяло, а след това и тежестта й. Сигурно тежи двайсет кила. Вкопчвам се в ръката на Октавия, докато обувам слепешком обувките си и откривам с радост, че са поне с пет сантиметра по-ниски от онези, с които ме тренираше Ефи. Следва известно нагласяване и суетене. После — мълчание.