Сюзан Колинс - Игрите на глада

— Хубаво — казвам. — Е, каква е програмата?

— Всеки от вас ще се обучава четири часа с Ефи за представянето, и четири с мен за съдържанието — казва Хеймич. — Катнис, ти започваш с Ефи.

Не мога да си представя на какво толкова ще ме учи Ефи, за което ще са нужни четири часа, но тя успява да оползотвори това време до последната минута. Отиваме в моя апартамент, където ми дава да сложа дълга до земята рокля и обувки с високи токове, не онези, които ще нося за истинското интервю, и ме инструктира как да ходя. Обувките са най-неприятната част. Никога не съм носила високи токове и не мога да свикна да ходя изправена почти на пръсти. Но Ефи носи високи токове през цялото време и твърдо решавам, че щом тя може да го прави, значи и аз мога. Роклята ми създава друг проблем. Тя непрекъснато се оплита в обувките ми, така че, разбира се, се налага да я повдигам, и тогава Ефи връхлита върху мен като ястреб, като ме пляска през ръцете и крещи: „Не над глезена!“ Когато най-сетне овладявам ходенето, все още остават седенето, стойката — очевидно имам навик да свеждам глава, — как да гледам събеседника в очите, жестовете с ръце и усмивките. Указанията за усмивките се състоят основно в това, да се усмихвам повече. Ефи ме кара да изрека сто банални фрази, започващи с усмивка, или казани, докато се усмихвам, или завършващи с усмивка. Към обяд усещам, че бузите ми потрепват от мускулна треска.

— Е, повече нищо не мога да направя — казва Ефи с въздишка. — Просто запомни, Катнис: искаш публиката да те хареса.

— А според теб това няма да стане? — питам аз.

— Не и ако ги гледаш гневно през цялото време. Защо не запазиш гневното си изражение за арената? Вместо това си представи, че си сред приятели — казва Ефи.

— Те се обзалагат докога ще оцелея! — избухвам аз. — Не са ми приятели!

— Ами, опитай се да се преструваш — изсъсква Ефи. После се овладява и ми се усмихва сияйно: — Виж, ето така. Усмихвам ти се, въпреки че ме изкарваш от търпение.

— Да, изглежда много убедително — казвам. — Отивам да ям. — Изритвам обувките с токовете и тръгвам с тежки стъпки към трапезарията, като повдигам полата си чак до бедрата.

Пийта и Хеймич изглеждат в доста добро настроение, затова си мисля, че упражнението за съдържание би трябвало да протече по-добре от заниманията сутринта. Дълбоко греша. След обяда, Хеймич ме въвежда в салона, прави ми знак да седна на дивана, а след това известно време само ме гледа намръщено.

— Какво? — питам най-накрая.

— Опитвам се да реша какво да правя с теб — казва той. — Как да те представим. Дали да бъдеш чаровна? Или надменна? Или ожесточена? Досега блестиш като звезда. Яви се доброволно като трибут, за да спасиш сестра си. Цина те направи да изглеждаш незабравима. Имаш най-високия резултат от обучението. Хората са заинтригувани, но никой не знае коя си. Впечатлението, което ще направиш утре, ще бъде решаващо за това какви спонсори мога да ти осигуря — казва Хеймич.

След като цял живот съм гледала интервюта на трибути, знам, че в думите му има истина. Ако допаднеш на тълпата, било то с весело, или с брутално, или с ексцентрично поведение, печелиш благоволението й.

— Какъв е подходът на Пийта? Или не ми е разрешено да питам? — казвам аз.

— Приятно държание. Той притежава особено чувство за хумор и самоирония — казва Хеймич. — Докато ти, щом отвориш уста, ставаш намусена и враждебна.

— Не е вярно! — възкликвам.

— Стига. Не знам откъде измъкна онова жизнерадостно момиче, което махаше на публиката, докато бяхте на колесницата, но не съм го виждал нито преди, нито сега — казва Хеймич.

— А ти ми даде толкова много поводи за жизнерадостно настроение — контрирам аз.

— Не съм аз този, на когото трябва да се харесаш. Няма да ти бъда спонсор. Хайде, представи си, че аз съм публиката — казва Хеймич. — Предизвикай възхищението ми.

— Чудесно! — озъбвам се аз. Хеймич влиза в ролята на интервюиращия, а аз се опитвам да отговарям на въпросите му по начин, който ще спечели публиката. Но не мога. Прекалено ядосана съм не само заради думите му, но и просто защото трябва да отговарям на въпросите му. Мисля си единствено колко несправедливо е цялото това нещо, Игрите на глада. Защо подскачам напред-назад като дресирано куче и се мъча да се харесам на хора, които мразя? Изглежда, че колкото по-дълго продължава интервюто, толкова повече гневът ми се надига на повърхността, и накрая буквално плюя отговорите към него.

— Добре, достатъчно — казва той. — Трябва да погледнем на нещата от друг ъгъл. Ти не само си враждебна, но и все още не знам нищо за теб. Зададох ти петдесет въпроса, а все още нямам никаква представа за живота ти, за семейството ти, за това, което те вълнува. Те искат да научат нещо за теб, Катнис.