Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Спря — мъча се да кажа аз, но от подутите ми устни излиза само ужасен грачещ звук. — Спря — повтарям аз и този път сигурно го казвам по-ясно, защото Пийта и Финик обръщат глави към мъглата. Сега тя започва да се издига нагоре, сякаш бавно я изсмукват с прахосмукачка в небето. Гледаме как изчезва напълно и не оставя и най-малка струйка след себе си.

Пийта се изтърколва от Финик. Финик ляга по гръб. И тримата лежим, като се мъчим да поемем дъх, ръцете и краката ни треперят, отровата е проникнала дълбоко в нас. Минават няколко минути и Пийта посочва неопределено нагоре:

— Маа-муни.

Поглеждам натам и забелязвам две животни, които сигурно са маймуни. Никога не съм виждала маймуни на живо — в нашата гора няма нищо подобно. Но сигурно съм ги виждала на картина или в Игрите, защото при вида на тези същества на ум ми идва същата дума. Като че ли имат оранжева козина, макар че е трудно да се определи, и на ръст са два пъти по-малки от човек. Приемам маймуните за добър знак. Едва ли щяха да останат тук, ако въздухът беше смъртоносен. Известно време мълчаливо се гледаме — маймуни и хора. После Пийта с усилие застава на четири крака и запълзява надолу по склона. Всички пълзим, защото в момента ходенето ни изглежда също като летенето — непостижим подвиг; пълзим, докато джунглата отстъпва и преминава в тясна ивица пясъчен бряг и топлата вода около Рога на изобилието започва да се плиска в лицата ни. Рязко отскачам назад, сякаш съм докоснала открит пламък.

Да посипеш сол в раната. За пръв път разбирам значението на този израз, защото солената вода ми причинява толкова заслепяваща болка, че едва не припадам. Но усещам и нещо друго, нещо като компрес. Експериментирам, като потапям предпазливо ръката си във водата. Отначало наистина боли, но после болката намалява. А през синия слой вода виждам как от раните върху кожата ми се процежда някаква млечна субстанция. Заедно с нея изчезва и болката. Разкопчавам колана си и смъквам гащеризона, който почти се е превърнал в изпокъсан парцал. Обувките и бельото ми са необяснимо незасегнати. Потапям малко по малко краката и ръцете си и отровата се изцежда от раните ми. Пийта прави същото. Но Финик се отдръпва от водата още при първото докосване и сега лежи по лице на пясъка: или не желае, или не е в състояние да се пречисти.

Накрая, след като минава най-лошото — отварям очи във водата, поемам я през носа и я изхвърлям през устата, и дори няколко пъти си правя гаргара, за да промия гърлото си — вече съм в състояние да помогна на Финик. Почвам да усещам крака си, но по ръцете ми все още пробягват спазми. Не мога да завлека Финик във водата, а освен това болката може да го убие. Затова загребвам вода с треперещи шепи и я изливам върху ръцете му. Тъй като не е под водата, отровата излиза от раните му точно така, както е влязла — на малки струйки мъгла, и внимавам да не ме засегне. Пийта се съвзема достатъчно, за да ми помогне. Срязва гащеризона на Финик, за да го свали. После намира две мидени черупки, които вършат много по-добра работа от ръцете ни. Първата ни задача е да намокрим ръцете на Финик, тъй като са най-пострадали — от тях излиза много от бялото вещество, но той не усеща нищо. Лежи със затворени очи и от време на време простенва.

Оглеждам се, като все по-ясно осъзнавам, че сме в много опасна позиция. Да, нощ е, но луната свети прекалено ярко и не можем да се скрием. Имаме късмет, че все още никой не ни е нападнал. Ще можем да ги забележим, но ако четирима професионалисти ни атакуват едновременно, ще ни победят. Дори още да не са ни видели, стоновете на Финик скоро ще ни издадат.

— Трябва да го вкараме във водата — прошепвам аз. Но не можем да го потопим по лице, не и докато е в това състояние. Пийта кимва към краката на Финик. Всеки хваща по един крак, завъртаме Финик на сто и осемдесет градуса и започваме да го потапяме в солената вода. Малко по малко. Глезените. Изчакваме няколко минути. Потапяме го до средата на прасците. Изчакваме. Коленете. От краката му излизат бели облаци и той издава стон. Продължаваме предпазливо да извличаме отровата от него. Установявам, че колкото по-дълго седя във водата, толкова по-добре се чувствам. Подобрява се не само състоянието на кожата ми, но и съзнанието и контролът над мускулите. Виждам, че лицето на Пийта започва да се връща към нормалното си състояние, клепачът му се отваря, замръзналата гримаса изчезва от устата му.

Финик бавно започва да се съвзема. Той отваря очи, фокусира ги върху нас и разбира, че му помагаме. Слагам главата му на скута си и го оставяме да кисне десетина минути, напълно потопен във водата от врата надолу. Финик повдига ръце над солената вода и с Пийта си разменяме усмивка.