Сюзан Колинс - Възпламеняване

Не съм виждала други животни, които се движат по-бързо. Те се плъзгат надолу по лианите, сякаш са намазани с масло. Скачат на невероятно разстояние от дърво на дърво. С оголени зъби, с настръхнала козина, с нокти като остриета на автоматични ножове. Може и да не съм запозната с маймуните, но животните в природата не се държат така.

— Мутове! — успявам само да кажа аз и двамата с Финик се хвърляме в храстите.

Знам, че всяка стрела трябва да достигне целта си, и те наистина я достигат. В зловещия полумрак на джунглата повалям маймуна след маймуна, като се целя в очите, сърцето и гърлото, и всяко попадение бележи една смърт. Но пак не бих убила достатъчно, ако не бяха Финик и Пийта. Финик ги пронизва като риби и ги мята настрани, а Пийта ги съсича с ножа си. Усещам как в крака ми се впиват нокти и после някой от двамата се справя с нападателя. Във въздуха се носи миризма на стъпкани растения, на кръв и на плесен, която идва от маймуните. Разполагаме се в триъгълник на разстояние няколко метра и с гръб един към друг. Със свито сърце издърпвам последната стрела. После си спомням, че и Пийта има колчан със стрели. А той не стреля, само сече като луд с ножа. И аз изваждам ножа си, но маймуните са по-бързи от мен. Те нападат и отскачат назад с такава скорост, че е почти невъзможно да реагираш.

— Пийта! — изкрещявам. — Стрелите!

Пийта се обръща към мен и точно смъква колчана, когато една маймуна се хвърля от дървото към гърдите му. Нямам стрела, няма с какво да стрелям. Чувам глухия звук, когато тризъбецът на Финик улучва поредната цел, и разбирам, че неговото оръжие е заето. Пийта не може да използва ръката, с която държи ножа, защото се мъчи да освободи колчана със стрелите. Хвърлям ножа си срещу настъпващия мут, но съществото се премята презглава, избягва острието и продължава атаката.

Сега съм обезоръжена и беззащитна и се сещам само за едно нещо. Хуквам към Пийта, за да го поваля на земята, да предпазя тялото му със своето, но знам, че няма да стигна навреме.

Но някой друг вече е там. Материализира се сякаш от нищото и застава олюляваща се пред Пийта. Цялата е окървавена, устата й е отворена в пронизителен писък, а зениците са толкова уголемени, че очите й приличат на черни дупки.

Побърканото момиче-морфлинг от Окръг 6 вдига кльощавите си като на скелет ръце, сякаш за да прегърне маймуната, и тя забива зъби в гърдите й.

Пийта пуска колчана и нанася удари с ножа в гърба на маймуната, като я пробожда отново и отново, докато тя разхлабва челюсти. Той изритва мута и се подготвя да посрещне следващите. Сега стрелите са в мен, лъкът ми е зареден, а Финик е зад гърба ми и диша тежко, но в момента няма нападатели.

— Хайде елате! Хайде! — крещи Пийта, задъхан от ярост. Но с маймуните се случва нещо. Те се оттеглят, отстъпват назад към дърветата, изчезват в джунглата, сякаш някакъв нечут глас им нарежда да се изтеглят. Глас на гейм-мейкър, който им казва, че това е достатъчно.

— Вземи я — казвам на Пийта. — Ние ще те прикриваме.

Пийта внимателно вдига момичето-морфлинг и го пренася до пясъчната ивица, докато двамата с Финик държим оръжията си в готовност. Но маймуните вече ги няма — останали са само оранжевите трупове по земята. Пийта полага момичето-морфлинг върху пясъка. Срязвам гащеризона на гърдите й и отдолу виждам четири дълбоки прободни рани. От тях бавно се процежда кръв и не изглеждат толкова смъртоносни. Истинските поражения са вътре. Разглеждам мястото и съм сигурна, че маймуната е разкъсала някой жизненоважен орган — бял дроб, може би дори сърцето.

Момичето лежи на пясъка и се задъхва като риба на сухо. Кожата му е провиснала и има нездрав зеленикав цвят, а ребрата стърчат като на дете, сполетяно от гладна смърт. Със сигурност е имала пари за храна, но вместо това е прибягнала към морфлинга, точно както Хеймич е прибягнал към алкохола. Всичко в нея говори за разруха — тялото й, животът й, празният поглед в очите й. Хващам треперещата й ръка и не съм сигурна дали треперенето се дължи на отровата, която порази нервите ни, на шока от нападението или на абстиненцията поради липсата на наркотика, който я е поддържал. Не можем да направим нищо. Нищо, освен да останем с нея, докато умре.

— Ще наблюдавам дърветата — казва Финик и се отдалечава. И аз изпитвам желание да си тръгна, но тя стиска ръката ми толкова здраво, че ще трябва да откопча пръстите й със сила, а не съм способна на подобна жестокост. Спомням си за Ру и си мисля, че може би бих могла да й изпея нещо. Но нито знам името на момичето-морфлинг, нито дали обича песни. Знам единствено, че умира.