Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Пийта… — започвам аз. И в същия момент усещам как спазмите плъзват нагоре по ръката ми.

Какъвто и да е химикалът, с който е пропита мъглата, той причинява нещо повече от изгаряне — поразява нервите. Пронизва ме съвсем нов вид страх и рязко дръпвам Пийта напред, при което той пак се препъва. Изправям го на крака, но сега и двете ми ръце са обхванати от неконтролируеми конвулсии. Мъглата се е приближила към нас, плътната й маса е вече на по-малко от метър от нас. Пийта е зле с краката — мъчи се да пристъпва, но те не го слушат.

Усещам го как залита напред и разбирам, че Финик се е върнал за нас и сега тегли Пийта след себе си. Изглежда още мога да контролирам едното си рамо, поставям го под ръката на Пийта и полагам всички усилия да не изоставам от бързото темпо на Финик. Отдалечаваме се на десетина метра от мъглата и Финик спира.

— Така не става. Налага се да го нося. Можеш ли да вземеш Магс? — пита ме той.

— Да — казвам аз решително, макар че сърцето ми се свива. Вярно е, че Магс едва ли тежи повече от четирийсетина килограма, но и аз не съм много по-едра. Знам, че преди съм носила и по-тежки товари. Само да можех да спра треперенето в ръцете си. Навеждам се и тя се настанява на рамото ми, както я носи Финик. Изправям се бавно — ако допирам колене, мога да я вдигна. Финик вече е метнал Пийта на гръб и продължаваме напред. Финик води, а аз го следвам по пътеката, която той проправя между лианите.

Мъглата настъпва безмълвно, неотклонно и равномерно, като протяга пипала към нас. Инстинктът ми казва да бягам напред, но забелязвам, че Финик се движи по диагонал надолу по хълма. Така се държим на разстояние от мъглата, и в същото време се приближаваме към водата около Рога на изобилието. Да, вода, мисля си аз, докато киселинните капчици проникват все по-дълбоко в кожата ми. Сега съм благодарна, че не убих Финик, защото как щях да измъкна Пийта оттук жив? Благодарна съм, че имам някого до себе си, макар да е само временно.

Почвам често да падам, но вината не е само на Магс. Тя прави всичко възможно да я нося по-лесно, но истината е, че не мога да се справя с тежестта й. Особено сега, когато десният ми крак май започва да се схваща. При първите две падания успявам да се изправя, но третия път краката ми не се подчиняват. Докато се мъча да стана, губя равновесие и Магс се търкулва на земята пред мен. Размахвам ръце, като търся опора в лианите и дърветата.

Финик пак се връща при мен; Пийта виси на рамото му.

— Безполезно е — казвам. — Можеш ли да носиш и двамата? Продължавайте, аз ще ви настигна. — Това е малко съмнително, но влагам в тези думи колкото мога по-голяма увереност.

На лунната светлина виждам зелените очи на Финик. Виждам ги ясно като посред бял ден. Блестят особено — като котешки. Може би защото са пълни със сълзи.

— Не — казва той. — Не мога да нося и двамата. Ръцете ми отказват. — Вярно е. Ръцете му са обхванати от неконтролируеми конвулсии. Ръцете му са празни. От трите му тризъбеца е останал само един — дал го е на Пийта. — Съжалявам, Магс. Не мога.

После се случва нещо толкова бързо, толкова безсмислено, че не мога дори да помръдна, за да я спра. Магс се изправя с усилие, целува Финик по устните и с куцане се промъква право в мъглата. Тялото й веднага е обхванато от буйни гърчове и тя пада на земята в някакъв ужасен танц.

Искам да изпищя, но гърлото ми гори. Правя една безполезна стъпка в нейната посока, когато чувам гърмежа на оръдието и разбирам, че сърцето й е спряло, че е мъртва.

— Финик — извиквам дрезгаво аз, но той вече е загърбил сцената и бяга, за да се отдалечи от мъглата. Като влача единия си крак, тръгвам със залитане след него, защото не знам какво друго да направя.

Губя представа за пространство и време, а мъглата сякаш нахлува в мозъка ми, размътва мислите ми, прави всичко нереално. Някакво дълбоко вкоренено животинско желание да оцелея ме подтиква да се препъвам след Финик и Пийта, да продължа да се движа, макар че вероятно вече съм мъртва. Части от мен са мъртви или явно умират. И Магс е мъртва. Това е нещо, което знам, или може би си мисля, че знам, защото изобщо не мога да го проумея.

Виждам как лунната светлина проблясва в бронзовата коса на Финик, усещам капчиците, които ми причиняват изгаряща болка и продължавам да влача парализирания си крак. Следвам Финик, докато той рухва на земята, все още с Пийта на гърба си. Неспособна да спра, продължавам механично напред и се препъвам в проснатите им тела — още едно тяло върху купчината. Именно тук, така и сега ще умрем всички , минава ми през ума. Но тази мисъл е абстрактна и далеч не толкова тревожна, колкото физическото страдание. Чувам как Финик изпъшква и успявам да се дръпна назад. Сега виждам, че стената от мъгла е станала перлено бяла. Възможно е да е зрителна измама или да се дължи на лунната светлина, но мъглата се променя. Да, сгъстява се, сякаш е притисната към стъклен прозорец и е принудена да се кондензира. Присвивам по-силно очи и виждам, че тя вече не протяга призрачни пръсти към нас. Всъщност изобщо не се движи напред. Също като другите ужаси, които съм виждала на арената, тя е достигнала границата на своята територия. Това е едната възможност. Другата е, че гейм-мейкърите са решили още да не ни убиват.