Сюзан Колинс - Възпламеняване

Избърсвам потта от челото си и вдигам подаръка към лунната светлина. Накланям го насам-натам, за да го разгледам от всички страни, покривам части от него и после ги откривам пак. Мъча се да го накарам да ми разкрие предназначението си. Най-сетне, в пристъп на безсилен гняв, забивам единия край на предмета в пръстта.

— Предавам се. Може би ако се съюзим с Бийти или Уайърс, те ще се сетят за какво служи.

Протягам се, притискам горещата си буза в тревната рогозка и се взирам ядосано в предмета. Пийта разтрива едно схванато място между раменете ми и се поотпускам. Чудя се защо все още не захладява, след като слънцето залезе. Чудя се какво ли става вкъщи.

Прим. Майка ми. Гейл. Мадж. Мисля си как ме гледат от къщи. Поне се надявам, че са си вкъщи. А не са арестувани от Тред. Че не ги наказват както Цина. Както Дарий. Наказани заради мен. Всички.

Мъчно ми е за тях, за моя окръг, за моята гора. Истинска гора със здрави, твърди дървета, изобилна храна, дивеч, който не те изпълва с ужас. Буйни потоци. Разхлаждащ ветрец. Не, още по-хубаво — студени ветрове, които да отвеят тази задушаваща горещина. Представям си как излиза точно такъв вятър, от който бузите ми замръзват, а пръстите ми изтръпват, и изведнъж се сещам как се казва парчето метал, полузаровено в черната пръст.

— Канелка! — възкликвам аз и бързо ставам.

— Какво? — пита Финик.

Измъквам предмета от земята и го изчиствам. Обгръщам с длан скосения край, така че да не се вижда, и разглеждам другия, който е извит надолу. Да, виждала съм и преди това приспособление. Отдавна, в един студен, ветровит ден, когато бяхме с баща ми в гората. Баща ми проби дупка в ствола на един клен и го пъхна вътре. През него сокът се стичаше в кофата ни. Кленовият сок превръща дори нашия безвкусен хляб в лакомство. Не знам какво стана с няколкото канелки, които имаше баща ми, след смъртта му. Сигурно ги е скрил някъде в гората. И така никой не ги е намерил.

— Това е канелка. Нещо като кранче. Забиваш я в някое дърво и по нея изтича сок. — Поглеждам жилавите зелени дървета наоколо. — Е, стига дървото да е подходящо.

— Сок? — пита Финик. Край морето също няма подходящи дървета.

— За извличане на сок от дървото — казва Пийта. — Но тези дървета не са кленове.

Изведнъж всички скачаме на крака. Мъчи ни жажда. Липсват потоци. Спомням си острите предни зъби и мократа муцуна на дървесния плъх. В тези дървета може да се крие само едно ценно нещо. Финик се кани да забие канелката в зелената кора на едно масивно дърво с камък, но го спирам:

— Чакай. Ще я счупиш. Първо трябва да пробием дупка — казвам аз.

Единственият ни инструмент е шилото на Магс. Пийта го забива в кората и то потъва на около три сантиметра. Двамата с Финик се редуват да разширяват отвора с шилото и с ножовете си, докато накрая канелката може да влезе вътре. Поставям я внимателно и всички се отдръпваме назад в очакване. Отначало не се случва нищо. После една капка вода се стича по извития край и пада в дланта на Магс. Тя я облизва и протяга ръка за още.

Наместваме канелката по-добре и успяваме да изкараме една тънка струйка. Редуваме се да подлагаме уста под тръбичката, за да разквасим пресъхналите си уста. Магс донася една кошница — оплетена е толкова стегнато, че може да задържи вода. Пълним кошницата и си я подаваме, като отпиваме големи глътки, а после си позволяваме лукса да наплискаме и лицата си. Като всичко останало, и водата е топла, но сега не е моментът да сме капризни.

Утоляваме жаждата си и изведнъж усещаме колко сме изтощени. Подготвяме се за нощта. Миналата година винаги държах нещата си готови, в случай че се наложи бързо да бягам. Тази година нямам раница. Само оръжията, които и без друго няма да изпусна от ръцете си. После се сещам за канелката и я измъквам от дървото. Откъсвам жилаво клонче, махам листата, прокарвам го през канелката и здраво я привързвам към колана си.

Финик предлага да поеме първата смяна и аз приемам — знам, че трябва да е някой от нас двамата, докато Пийта събере сили. Лягам до Пийта в колибата и казвам на Финик да ме събуди, щом се измори. Няколко часа по-късно ме стряска нещо, което прилича на камбанен звън. Дан! Дан! Не е точно като камбаната, която бият в Сградата на справедливостта на Нова година, но доста прилича на нея. Пийта и Магс не се будят, но по лицето на Финик е изписано същото напрежение, което изпитвам и аз. Камбаната млъква.

— Преброих дванайсет удара — казва той.

Кимвам. Дванайсет. Какво означава това? Един удар за всеки окръг? Може би. Но защо?