Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Силовото поле ни затваря в кръг, като в капан. Купол, всъщност. Не знам колко нависоко се издига. В средата е Рогът на изобилието, около него има море, а после джунгла, която ни заобикаля отвсякъде. Много точно. Много симетрично. И не много обширно — казвам аз.

— Видя ли вода? — пита Финик.

— Само солената вода, откъдето започнахме Игрите.

— Трябва да има някакъв друг източник — казва намръщено Пийта. — Или всички до няколко дни ще сме мъртви.

— Е, растителността е гъста. Сигурно някъде има езеро или поток — казвам със съмнение. Инстинктивно чувствам, че Капитолът може би иска тези непопулярни Игри да свършат възможно най-скоро. Плутарх Хевънсбий може вече да е дал заповеди да ни избият. — Във всеки случай няма смисъл да се опитваме да открием какво има от другата страна на този хълм, защото отговорът е: няма нищо.

— Все някъде между силовото поле и Рога на изобилието трябва да има вода за пиене — настоява Пийта. Всички знаем какво означава нова. Да се върнем назад. Да се върнем при професионалните трибути и кръвопролитието. При положение, че Магс едва ходи, а Пийта е прекалено слаб, за да се бие.

Решаваме да слезем неколкостотин метра надолу по склона и да продължим да се движим в кръг. Да проверим дали на това ниво няма вода. Оставам начело, като от време на време хвърлям по един орех наляво, но вече сме излезли извън обсега на силовото поле. Слънцето ни изгаря, въздухът пари и си прави шеги със зрението ни. Някъде към средата на следобеда става ясно, че Пийта и Магс не могат да продължат.

Финик избира място за лагеруване на десетина метра под силовото поле, като казва, че можем да го използваме като оръжие и ако ни нападнат, да насочим враговете си към него. Двамата с Магс отрязват стръкове от високата над метър жилава трева, която расте наоколо, и започват да плетат рогозки. Тъй като, изглежда, орехите нямат лоши последствия върху Магс, Пийта събира цял куп и ги препича, като ги хвърля върху силовото поле. Методично бели черупките и отделя ядките. Аз стоя на пост — нервна съм, горещо ми е и съм изтощена от емоциите през деня.

И съм жадна. Много жадна. Накрая не издържам.

— Финик, защо не застанеш на пост, а аз ще потърся вода.

Никой не е във възторг от идеята да тръгна сама, но заплахата от обезводняване е сериозна.

— Не се тревожи, няма да се отдалечавам — обещавам на Пийта.

— И аз ще дойда — казва той.

— Недей, искам да потърся някакъв дивеч — казвам аз, без да добавя: „А ти не можеш да дойдеш, защото вдигаш много шум“. Но намеквам за това. Хем ще изплаши дивеча, хем ще ме изложи на опасност с тежката си походка. — Няма да се бавя.

Промъквам се крадешком през дърветата и с удоволствие установявам, че теренът позволява да се движа безшумно. Проправям си път надолу по диагонал, но не намирам нищо, освен още гъста, зелена растителност.

Чувам оръдието и спирам. Първоначалната кървава баня при Рога на изобилието трябва да е приключила. Списъкът на загиналите трибути е готов. Броя изстрелите, всеки от които означава един мъртъв победител. Осем. Не са толкова много като миналата година. Но ми се струват повече, защото знам имената на почти всички.

Чувствам умора, облягам се на едно дърво да си почина и усещам как горещината попива влагата от тялото ми като гъба. Трудно преглъщам и бавно започва да ме обзема изтощение. Поглаждам с ръка корема си, с надеждата, че някоя обзета от съчувствие бременна жена ще ми стане спонсор и Хеймич ще ми изпрати вода. Никакъв резултат. Свличам се на земята.

Лежа неподвижно и разглеждам животните: непознати птици с бляскаво оперение, дървесни гущери с потрепващи сини езици и някакво животинче, което прилича на кръстоска между плъх и опосум, вкопчено в клоните най-близо до ствола. Свалям го с една стрела, за да го огледам по-отблизо.

Грозно е, спор няма: едър гризач с мъхната петниста сива козина и два зловещи предни зъба, които стърчат над горната устна. Докато го изкормям и дера, забелязвам и още нещо. Муцуната му е мокра. Като на животно, което е пило вода от поток. Развълнувана от това откритие, тръгвам от дървото, на което живее, и се движа бавно в спирала. Водата едва ли е далече.

Нищо. Не намирам нищо. Нито дори капчица роса. Накрая, тъй като знам, че Пийта ще се тревожи за мен, се отправям обратно към лагера. Сега ми е още по-горещо и съм преизпълнена с безсилен гняв.

Когато се връщам, останалите са преобразили мястото. Магс и Финик са направили нещо като колиба от тревните рогозки — отпред е отворена, но има три стени, под и покрив. Магс е изплела и кошници, които Пийта е напълнил с печени орехи. Те с надежда обръщат лица към мен, но само поклащам глава.