Сюзан Колинс - Възпламеняване

Поколебавам се. Да разкрия, че знам тайната на Бийти и Уайърс за разпознаване на силовите полета, може да се окаже опасно. Възможно е гейм-мейкърите да са пропуснали онзи момент по време на тренировките, когато Бийти и Уайърс ми го показаха. Така или иначе, разполагам с много ценна информация. А ако знаят, че я имам, може да направят нещо и да променят силовото поле, за да стане неоткриваемо. Затова лъжа:

— Не знам как стана. Като че ли го чух. Слушайте. — Всички притихваме. Чува се звукът на насекоми, птици, ветрецът в листата.

— Не чувам нищо — казва Пийта.

— Чува се — настоявам аз, — същото е, както когато електричеството в оградата около Окръг 12 е включено, само че много, много по-тихо. — Всички отново се заслушват напрегнато. Аз също, макар че няма нищо за чуване. — Ето! — възкликвам. — Не го ли чувате? Идва точно оттам, където токът удари Пийта.

— И аз не чувам нищо — казва Финик. — Но щом ти го чуваш, непременно тръгни начело.

Решавам да извлека всичко възможно от тази игра:

— Чудно нещо — казвам аз. Въртя глава ту на една страна, ту на друга, сякаш съм озадачена. — Чувам го само с лявото ухо.

— Онова, което докторите възстановиха? — казва Пийта.

— Да — казвам аз и после свивам рамене. — Може би са свършили по-добра работа, отколкото предполагат. Знаете ли, понякога чувам странни неща отляво. Неща, които човек обикновено не чува. Например звука от крилете на насекомите. Или как пада снегът. — Идеално. Сега цялото внимание ще се насочи към хирурзите, които излекуваха глухото ми ухо след Игрите миналата година, и ще им се наложи да обяснят защо слухът ми е остър като на прилеп.

— Ти — казва Магс, като ме избутва напред, и тръгвам начело. Тъй като ще се движим бавно, Магс предпочита да ходи сама с помощта на един клон, от който Финик й направи бастун. Той дава един клон и на Пийта, което е хубаво, защото въпреки протестите му според мен единственото му желание е да легне. Финик върви последен, така че поне един бдителен човек ще ни пази гърба.

Тръгвам и се старая силовото поле да е отляво, защото от тази страна е уж свръхчовешкото ми ухо. Но тъй като всичко това е измислица, отрязвам шепа твърди орехи, които висят на гроздове от едно дърво, и в движение ги хвърлям напред. И добре, че го правя, защото имам чувството, че често пропускам трепкащите квадратчета, които показват наличието на силово поле. Щом орехът се удари в силовото поле, се издига облаче дим, и после се връща овъглен и с напукана черупка на земята в краката ми.

След няколко минути долавям някакво мляскане зад гърба си и когато се обръщам, виждам как Магс бели един орех и го пъха във вече пълната си уста.

— Магс! — изкрещявам. — Изплюй го. Може да е отровно.

Тя промърморва нещо и не ми обръща внимание, като се облизва с видимо удоволствие. Поглеждам към Финик за помощ, но той само се засмива:

— Ако са отровни, ще разберем — казва той.

Тръгвам напред, учудена от поведението на Финик, който спаси старата Магс, а сега я оставя да яде непознати орехи. Същият Финик, одобрен от Хеймич. Същият Финик, който върна Пийта от мъртвите. Защо не го остави да умре? Нямаше да носи никаква вина. Нямаше да знам, че е можел да го съживи. Защо искаше да спаси Пийта? И защо беше твърдо решен да станем съюзници? Както и че е готов да ме убие, ако се стигне до там. Но все пак остави на мен да избера дали да се бием.

Продължавам напред, като подхвърлям орехи, и понякога забелязвам силовото поле. Държа курс наляво, за да намеря място, откъдето можем да излезем навън, да се отдалечим от Рога на изобилието и, надявам се, да намерим вода. Но след около час осъзнавам, че няма смисъл. Изобщо не напредваме наляво. Изглежда силовото поле ни принуждава да се движим в кръг. Спирам и поглеждам назад към куцащия силует на Магс, към тънкия слой пот по лицето на Пийта.

— Да направим почивка — казвам. — Искам пак да погледна отгоре.

Избирам дърво, което изглежда по-високо от другите. Катеря се по извитите клони, като се придържам възможно най-близо до ствола. Не мога да определя колко лесно ще се прекършат тези гъвкави клони. И все пак се изкачвам по-високо, отколкото е благоразумно, защото има нещо, което трябва да видя. Стигам почти до върха, където стволът е не по-широк от млада фиданка и се полюшва напред-назад във влажния бриз. Тук подозренията ми се потвърждават. Има причина, поради която не можем да свърнем наляво, и никога няма да можем. От тази опасна наблюдателна точка виждам за пръв път формата на цялата арена. Правилен кръг. В центъра, където е Рогът на изобилието, има също толкова правилен кръг. Небето над джунглата е в равен розов цвят. Струва ми се, че различавам един-два от онези вълнисти квадрати — Уайърс и Бийти ги нарекоха процепи в бронята, защото показват нещо, което трябва да е скрито, и следователно представляват слабо място. За да съм абсолютно сигурна, изстрелвам една стрела в празното пространство над дърветата. Проблясва светлина, за миг виждам истинското синьо небе и полето отхвърля стрелата обратно в джунглата. Слизам да съобщя лошата новина на останалите.