Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Привет, отново — казва той и ме целува. — Имаме съюзници.

— Да. Точно както искаше Хеймич — отговарям.

— Припомни ми, споразумяхме ли се с някой друг?

— Само с Магс. — Кимвам към старата жена, която упорито плува към нас.

— Е, не мога да изоставя Магс — казва Финик. — Тя е сред малкото хора, които наистина ме обичат.

— Нямам нищо против Магс — казвам аз. — Особено в тази обстановка. Риболовните й кукички са може би най-добрият ни шанс да се сдобием с нещо за ядене.

— Катнис я искаше за съюзник още от първия ден — казва Пийта.

— Катнис има забележително добра преценка — казва Финик. Той протяга ръка и измъква Магс от водата така, сякаш тежи не повече от едно малко кученце. Тя казва нещо и ми се струва, че долавям думата „пояс“, после потупва колана си.

— Хей, тя е права. Някой вече се е сетил. — Финик посочва към Бийти. Той пляска с ръце във вълните, но успява да задържи главата си над водата.

— Какво? — питам аз.

— Коланите. Това са нещо като спасителни пояси — казва Финик. — Пак трябва да се изтласкваш, но не може да се удавиш.

За малко да помоля Финик да почакаме, докато Бийти и Уайърс стигнат до брега и да ги вземем с нас, но Бийти е доста далече, а Уайърс още не се вижда. Пък и не знам дали Финик няма да ги убие със същата бързина, с която уби трибута от Окръг 5, и вместо това предлагам да продължим. Подавам на Пийта лък, колчан стрели и един нож, като запазвам останалото за себе си. Но Магс ме дърпа за ръкава и мърмори нещо, което не мога да разбера, докато накрая й давам бойното шило. Тя остава доволна, захапва дръжката с беззъбите си венци и протяга ръце към Финик. Той мята мрежата през рамо, настанява Магс върху нея, хваща тризъбеца със свободната си ръка и побягваме от Рога на изобилието.

Там, където свършва пясъкът, изведнъж започва гора. Но не истинска гора. Поне не от вида, който познавам. Джунгла. Сещам се тази чужда, почти забравена дума. Чувала съм я в други Игри на глада или съм я научила от баща си. Повечето дървета са непознати, с гладки стволове и малко клони. Земята под краката ми е много черна, рохкава и на места не се вижда от преплетените лиани с пъстри цветчета. Слънцето е ярко и силно, а въздухът е топъл и много влажен. Изпитвам чувството, че на това място винаги ще съм мокра. Гащеризонът бързо е изсъхнал от морската вода, но тънката синя тъкан вече лепне по тялото ми от потта.

Пийта върви начело и си проправя път през гъстата растителност с дългия нож. Пускам Финик след него, защото макар да е най-силен, ръцете му са заети с Магс. Освен това, колкото и да е ловък, тризъбецът е по-неподходящ за джунглата, отколкото моите стрели. Заради стръмния склон и жегата след малко започваме да се задъхваме. Все пак двамата с Пийта имаме зад гърба си усилените тренировки, а Финик притежава удивителна физика, и въпреки че носи Магс на рамо, изминаваме бързо почти километър и половина, преди той да помоли за почивка. Според мен го прави повече заради Магс, отколкото заради себе си.

Растителността е скрила Рога на изобилието от погледите ни, затова се покатервам на едно дърво с плъзгави клони, за да получа по-добра видимост. И веднага съжалявам за това.

Около Рога на изобилието земята сякаш кърви: по водата личат червени петна. Навсякъде е осеяно с трупове, а някои се носят в морето, но тъй като е далеко и всички са облечени еднакво, не мога да кажа кой е жив и кой е мъртъв. Виждам единствено, че няколко фигурки, облечени в синьо, още се бият. Е, какво съм си мислила? Че веригата от сключени ръце снощи ще доведе до някакво всеобщо примирие на арената? Не, никога не съм вярвала в това. Но сигурно се надявах, че хората ще покажат известна… какво? Сдържаност? Или поне нежелание. Преди да превключат в режим „Убий другия“. А всички се познавахте , мисля си аз. Държахте се като приятели.

Тук имам само един истински приятел. И той не е от Окръг 4.

Лекият бриз разхлажда лицето ми и се мъча да взема решение. Въпреки гривната, би трябвало да се реша и да застрелям Финик. В този съюз няма бъдеще. Финик е прекалено опасен, за да го пусна да си тръгне. Сега, докато между нас съществува това крехко доверие, може би е единственият ми шанс да го убия. Лесно мога да го застрелям в гръб, докато вървим. Това е грозна постъпка, разбира се, но няма ли да стане още по-грозно, ако изчакам? Ако го опозная по-добре? Ако му дължа още нещо? Не, сега е моментът. Хвърлям един последен поглед към биещите си фигури и към кървавата земя, за да затвърдя решителността си, а после се плъзвам надолу по ствола.