Сюзан Колинс - Възпламеняване

Дали заспиваме? Не знам. Прекарваме цялата нощ в прегръдките си някъде на границата между сънищата и будността. Без да говорим. Никой не иска да безпокои другия, за да не го лиши от няколко минути скъпоценна почивка.

Цина и Порша пристигат с изгрева и знам, че Пийта трябва да си тръгне. Трибутите излизат на арената сами.

— Доскоро — казва той и бързо ме целува.

— Доскоро — отговарям аз.

Цина, който ще ми помогне да се облека за Игрите, ме придружава до покрива. Готвя се да се кача по стълбата към ховъркрафта, когато си спомням:

— Не се сбогувах с Порша.

— Аз ще й предам — казва Цина.

Електрическото поле ме залепва към стълбата и в това време докторът инжектира проследяващото устройство в лявата ми ръка. Сега винаги ще знаят къде съм на арената. Ховъркрафтът излита. Гледам през прозорците, докато станат непрозрачни. Цина ме убеждава да ям, а когато не успява, поне да пия нещо. При мисълта за дните, прекарани без вода миналата година, когато едва не загинах, отпивам няколко глътки. А и ще ми трябват сили, за да спася Пийта.

Стигаме до Стартовото помещение към арената и вземам душ. Цина сплита косата ми на плитка отзад и ми помага да се облека: отдолу нося обикновено бельо. Облеклото на трибутите тази година представлява тесен син гащеризон, изработен от много лек прозрачен материал, който се затваря с цип отпред. Широк подплатен колан с червено пластмасово покритие. Найлонови обувки с каучукови подметки.

— Какво мислиш? — питам, като подавам гащеризона на Цина, за да го разгледа.

Той опипва тънката материя с пръсти и се мръщи.

— Не знам. Няма да те предпази много от студ или вода.

— От слънце? — питам, като си представям изгарящо слънце над гола пустиня.

— Възможно е. Ако материята е импрегнирана — казва той. — О, за малко да забравя това. — Изважда от джоба си златната сойка-присмехулка и я прикрепва към гащеризона.

— Роклята ми беше фантастична снощи — казвам. Фантастична и безразсъдна. Но Цина сигурно знае това.

— Помислих си, че може да ти хареса — казва той с напрегната усмивка.

Седим, както и миналата година, хванати за ръце, докато гласът от високоговорителя ми казва да се приготвя за излизане на арената. Цина ме отвежда до кръглата метална платформа и вдига ципа на гащеризона ми догоре.

— Помни, огнено момиче — казва той, — все още залагам на теб. — Целува ме по челото и се дръпва назад, когато стъкленият цилиндър плавно се спуска около мен.

— Благодаря — казвам аз, макар да знам, че сигурно не ме чува. Повдигам брадичка, държа главата си високо изправена, както той винаги ми е казвал, и чакам платформата да се издигне. Но тя не се издига. И продължава да не се издига.

Поглеждам Цина и повдигам въпросително вежди. Той поклаща леко глава, не по-малко озадачен от мен. Защо се бавят?

Изведнъж вратата зад него се отваря рязко и в стаята нахлуват трима миротворци. Двама извиват ръцете на Цина зад гърба и му слагат белезници, а третият го удря по слепоочието толкова силно, че го поваля на колене. Виждам как продължават да го удрят с металните си ръкавици, а по лицето и тялото му се появяват кървави рани. Пищя с всичка сила, удрям с ръце по непомръдващото стъкло и се мъча да стигна до него. Без да ми обръщат внимание, миротворците извличат навън отпуснатото и безжизнено тяло на Цина. Остават само кървавите петна по пода.

Отвратена и ужасена, усещам как платформата започва да се издига. Все още съм облегната на стъклото, когато бризът докосва косата ми и с усилие се изправям. Точно навреме, защото стъкленият цилиндър ме освобождава и вече съм на арената. Изглежда, нещо не е наред със зрението ми. Повърхността около мен е прекалено блестяща и по нея пробягват вълни. Присвивам очи и виждам, че металната платформа, на която съм стъпила, е заобиколена от сини вълни, които се плискат по ботушите ми. Бавно вдигам очи и обхващам с поглед водата, която се разпростира във всички посоки.

Успявам да формулирам само една ясна мисъл.

Това не е място за огнено момиче.

— Дами и господа, започват Седемдесет и петите Игри на глада! — Гласът на Клодиъс Темпълсмит, водещия на Игрите, кънти в ушите ми. Имам по-малко от минута да се съвзема. После ще прозвучи гонгът, трибутите могат да слязат от металните платформи и да тръгнат… Само че… накъде?

Не мога да мисля ясно. В съзнанието си виждам само Цина, пребит и окървавен. Къде ли е сега? Какво правят с него? Дали го измъчват? Дали го убиват? Дали го превръщат в авокс? Очевидно арестуването му е изчислено да ме изкара от релси също като появата на Дарий. И то наистина ме изкара от релси. Имам желание да се свлека върху металната плоча. Но едва ли мога да го направя след онова, което току-що видях. Трябва да бъда силна. Дължа го на Цина, който рискува всичко, като се изправи срещу президента Сноу и превърна копринената ми сватбена рокля в сойка-присмехулка. Дължа го и на бунтовниците, които, окуражени от примера на Цина, може би точно в този момент се борят да свалят властта на Капитола. Отказът ми да играя по правилата на Капитола ще бъде последният ми акт на бунт. Затова стискам зъби и с усилие на волята се заставям да бъда играч.