Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Изпаднах в шок. Искам да кажа, точно гледам колко красива е Катнис във всички тези сватбени рокли и после изведнъж… — Гласът на Пийта заглъхва насред изречението.

— Осъзна, че никога няма да има сватба? — довършва съчувствено Цезар.

Пийта прави продължителна пауза, сякаш се колебае за нещо. Поглежда към запленената публика, после към пода, накрая отново вдига поглед към Цезар:

— Цезар, според теб дали всички наши приятели тук могат да пазят тайна?

От публиката се разнася смутен смях. Какво ли има предвид? Да пазят тайна от кого? Целият свят ни гледа.

— Напълно сигурен съм в това — кимва Цезар.

— Ние вече сме женени — казва Пийта тихо. Тълпата реагира бурно, а аз трябва да заровя лице в гънките на полата си, за да не видят объркването ми. Какво иска да постигне?

— Но… как е възможно? — пита Цезар.

— О, бракът ни не е официален. Не сме ходили в Сградата на справедливостта или нещо от този род. Но в Окръг 12 имаме един брачен ритуал. Не знам как е в другите окръзи. Ето какво правим — казва Пийта и описва накратко препичането на хляба.

— Семействата ви присъстваха ли? — пита Цезар.

— Не, не сме казали на никого. Дори на Хеймич. А и майката на Катнис никога нямаше да ни разреши. Но нали разбираш, знаехме, че ако се оженим в Капитола, няма да има препичане на хляб. А и двамата не искахме да чакаме повече. Затова един ден просто го направихме — казва Пийта. — И що се отнася до нас, ние сме повече женени, отколкото може да ни направи едно парче хартия или голямо празненство.

— Значи това беше преди да научите за Юбилейните игри? — казва Цезар.

— Разбира се, че беше преди да научим за Юбилейните игри. Иначе никога нямаше да го направим — казва Пийта, който започва да изглежда разстроен. — Но кой би могъл да го предвиди? Никой. Ние оцеляхме от Игрите, бяхме победители, всички толкова се радваха да ни видят заедно, а после изневиделица… искам да кажа, как можехме да очакваме подобно нещо?

— Не бихте могли, Пийта. — Цезар обгръща раменете му с ръка. — Както казваш, никой не го е очаквал. Но трябва да призная — радвам се, че вие двамата сте прекарали поне няколко щастливи месеца заедно.

Оглушителни аплодисменти. Сякаш окуражена, вдигам поглед от перата си и оставям публиката да види трагичната ми благодарствена усмивка. От дима очите ми са се насълзили, което в случая е много подходящо.

— Аз не се радвам — казва Пийта. — Иска ми се да бяхме изчакали, докато цялата церемония бъде извършена официално.

Това стряска дори Цезар.

— Нима дори и краткото време не е по-добре от никакво?

— Може би и аз щях да си кажа така, Цезар — отговаря с горчивина Пийта, — ако не беше бебето.

Ето. Пак го направи. Пусна бомба, която заличава усилията на всички трибути, явили се преди него. Е, може би не. Може би тази година той само подпали фитила на бомбата, заложена от всички други победители. С надеждата, че някой ще успее да я взриви. Може би са мислели, че ще съм аз, със сватбената си рокля. Без да знаят колко много разчитам на таланта на Цина, докато Пийта разчита единствено на ума си.

Когато бомбата избухва, от всички посоки се разнасят обвинения в несправедливост, варварство и жестокост. Дори най-преизпълненият с любов към Капитола, копнеещ за зрелището на Игрите, кръвожаден човек сред публиката разбира, поне за момента, колко ужасно е цялото нещо.

Аз съм бременна.

Зрителите не реагират веднага. Новината ги зашеметява и им трябват няколко секунди, докато я възприемат и чуят потвърждение от други гласове наоколо. Едва тогава започват да издават звуци като стадо ранени животни: стенат, пищят, викат за помощ. А аз? Знам, че показват лицето ми във възможно най-близък план на екрана, но не правя никакво усилие да го скрия. Защото за миг дори аз се опитвам да осмисля думите на Пийта. Нима това не е точно нещото, от което се ужасявах най-много по отношение на сватбата, по отношение на бъдещето — че децата ми ще загинат в Игрите? И това можеше да бъде вярно, нали? Ако не бях прекарала целия си живот в изграждане на защитни пластове дотолкова, че сега се присвивам от ужас дори само при споменаването на думи като брак и семейство?

Цезар не успява да укроти тълпата, дори когато прозвучава сигналът за края на предаването. Пийта се сбогува с кимване и се връща на мястото си без повече приказки. Виждам, че устните на Цезар се движат, но в залата цари пълен хаос и не чувам нито дума. Само гръмкият звук на химна, усилен до такава степен, че усещам как вибрира в костите ми, ни подсказва докъде сме с програмата. Автоматично се изправям и в същото време усещам как Пийта протяга ръка към мен. Поемам я и виждам, че по лицето му се стичат сълзи. Истински ли са? Дали това е признание, че го преследват същите страхове, които изпитвам аз? Които изпитва всеки победител? Всеки родител във всеки окръг на Панем?