Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Наистина ли? — казва Пийта, като взема бележката от ръката ми и я прочита. — Знаеш ли какво означава това? Имаме цял ден на разположение.

— Много жалко, че не можем да отидем някъде — казвам с копнеж.

— Кой казва, че не можем? — пита той.

Покривът. Поръчваме си огромно количество храна, вземаме няколко одеяла и тръгваме нагоре да си направим пикник на покрива. Целодневен пикник в цветната градина, в която тихо звънтят вятърни камбанки. Ядем. Излежаваме се на слънце. Откършвам няколко лозови клонки и използвам новите си познания, придобити от обучението, за да правя възли и да плета мрежи. Пийта ме рисува. Измисляме си и игра със силовото поле, което обгражда покрива — един от нас хвърля ябълка в него, а другият трябва да я улови.

Никой не ни безпокои. В късния следобед лежа с глава върху скута на Пийта и плета венец от цветя, докато той си играе с косата ми, като твърди, че се упражнява в правене на възли. След известно време ръцете му застиват неподвижно.

— Какво? — питам аз.

— Само да можех да спра този момент, точно тук, точно сега, и да живея в него завинаги — казва той.

Обикновено подобен коментар, който намеква за безсмъртната му любов към мен, ме кара да се чувствам виновна и ужасна. Но сега ми е топло, отпуснала съм се, не изпитвам никаква тревога за едно бъдеще, каквото никога няма да имам, и от устата ми се изплъзва само една дума:

— Добре.

Усещам усмивката в гласа му:

— Значи позволяваш?

— Позволявам.

Той отново заравя пръсти в косата ми, а аз задрямвам.

Пийта ме събужда да видя залеза. Той припламва вълнуващо в жълто и оранжево зад очертанията на Капитола на фона на небето.

— Помислих си, че няма да искаш да го пропуснеш — казва той.

— Благодаря — казвам. Защото мога да пресметна на пръсти броя на залезите, които ми остават, и не искам да пропусна нито един.

Не отиваме на вечеря с другите, а и никой не ни кани.

— Радвам се. Омръзна ми да причинявам на всички около мен такива страдания — казва Пийта. — Всички да плачат. Или Хеймич… — Не е нужно да продължава.

Оставаме на покрива, докато става време за сън, а после тихо се промъкваме надолу до стаята ми, без да срещнем никого.

На другата сутрин ни разбужда подготвителният ми екип. Октавия ни заварва заспали в леглото и тази гледка й идва в повече, защото веднага се облива в сълзи.

— Спомни си какво ни каза Цина — заявява грубо Вения. Октавия кимва и излиза, като продължава да хълца.

Пийта трябва да се върне в стаята си, за да го подготвят, и аз оставам сама с Вения и Флавий. Обичайното бъбрене е преустановено. Всъщност почти не говорим, освен да ми кажат да повдигна брадичка или да коментират някоя техника за маникюр. Почти обяд е, когато усещам как нещо капва на рамото ми — обръщам се и виждам как Флавий подстригва косата ми с ножица, а по лицето му безмълвно се стичат сълзи. Вения му хвърля гневен поглед, той оставя внимателно ножицата на масата и излиза.

При мен остава само Вения. Кожата й е толкова бледа, че татуировките сякаш отскачат от нея. Почти скована от решителност, тя прави прическата ми, лакира ноктите ми и ме гримира — пръстите й летят, сигурно за да компенсира отсъствието на другите от екипа. През цялото време избягва погледа ми. Едва когато Цина се появява, за да ме одобри, и я освобождава да си върви, тя взема ръцете ми, поглежда ме право в очите и казва:

— Всички бихме искали да знаеш каква… привилегия беше за нас да ти помогнем да изглеждаш възможно най-красива. — После бързо излиза от стаята.

Моят подготвителен екип. Моите глуповати, плиткоумни, привързани към мен домашни любимци, с тяхната страст към перата и празненствата, едва не ми разбиват сърцето със своето сбогуване. Едно е сигурно от последните думи на Вения — всички знаем, че няма да се върна. Дали целият свят го знае? — чудя се аз. Поглеждам към Цина. Той със сигурност знае. Но както обеща, няма опасност да се разплаче.

— И така, какво ще нося тази вечер? — питам, като измервам с поглед чантата за дрехи, в която е роклята ми.

— Президентът Сноу лично изпрати поръчката за роклята — казва Цина, отваря ципа на чантата и отвътре се показва една от сватбените рокли, които носех за фотосесията. Плътна бяла коприна с ниско деколте, стегната талия и ръкави, които се спускат от китките ми към пода. И перли. Навсякъде перли. Едни са пришити към роклята, други са на нанизи около врата ми, трети оформят диадемата за воала. — Макар че обявиха Юбилейните игри в деня на фотосесията, хората все пак успяха да гласуват за любимата си рокля, и тази спечели. Президентът казва, че трябва да я носиш довечера. Възраженията ни бяха отхвърлени.