Сюзан Колинс - Възпламеняване

Пийта замислено ме поглежда:

— Нейната смърт беше най-ужасната, нали?

— Никой не умря особено красиво — отговарям аз, като си спомням как свършиха Глимър и Катон.

Извикват Пийта и оставам да чакам сама. Минават петнайсет минути. После половин час. Минават почти четирийсет минути, преди да ме повикат.

Когато влизам, усещам острата миризма на препарат за почистване и забелязвам, че една от рогозките е преместена в ъгъла на стаята. Настроението е много различно от онова миналата година, когато гейм-мейкърите бяха полупияни и разсеяно си похапваха на масата. Сега си шепнат и изглеждат ядосани. Какво е направил Пийта? Нещо, което ги е разстроило?

Усещам как ме пробожда тревога. Това не е добре. Не искам Пийта да привлече гнева на гейм-мейкърите. Това е част от моята работа. Да отклонявам огъня от него. Но как ги е ядосал? Защото с удоволствие бих направила същото, дори нещо повече. За да накарам тези хора, които използват мозъците си, за да изнамират забавни начини да ни убиват, да загубят самодоволното си изражение. Да ги накарам да осъзнаят, че макар да сме уязвими за жестокостите на Капитола, същото важи и за тях.

Имате ли представа колко много ви мразя? — казвам си аз. — Вас, които сте посветили способностите си на Игрите?

Опитвам се да уловя погледа на Плутарх Хевънсбий, но той умишлено ме отбягва, както през цялото време на обучението. Спомням си как ме потърси, за да танцува с мен, и с каква гордост ми показа сойката-присмехулка на часовника си. Но тук не е мястото да проявява дружелюбност. И как би могло, когато аз съм трибут, а той е главният гейм-мейкър? Толкова могъщ, толкова високопоставен, толкова защитен…

Изведнъж се сещам точно какво ще направя. Нещо, което ще разбие на пух и прах всичко, направено от Пийта. Отивам до пункта за връзване на възли и вземам въже. Започвам да правя възел, но ми е трудно, защото никога не съм опитвала точно него. Само съм гледала сръчните пръсти на Финик, а те се движеха толкова бързо. След десетина минути успявам да направя прилична примка. Премествам едно от чучелата, които служат за мишена, в средата на залата под гимнастическата висилка. Завързвам единия край на въжето за нея, а на другия обесвам чучелото. Да завържа ръцете му зад гърба би придало допълнителна красота на тази картина, но сигурно времето ми изтича. Отивам бързо до пункта за камуфлаж, където някои от другите трибути, несъмнено морфлингите, са направили колосална бъркотия. Накрая намирам кутия, пълна до половина с кървавочервен боровинков сок, който ще ми свърши работа. От тъканта с телесен цвят на чучелото става добре попиващо платно за рисуване. Внимателно изписвам с пръст думите върху тялото му, като ги крия от погледа на гейм-мейкърите. После се отдръпвам бързо, за да видя каква ще бъде реакцията на лицата им, когато прочетат името върху чучелото.

СЕНЕКА КРЕЙН

Ефектът върху гейм-мейкърите е незабавен и удовлетворяващ. Едни ахват от ужас. Други изпускат чашите си с вино, които се разбиват с мелодичен звън на земята. Двама като че ли всеки момент ще припаднат. Шокът е всеобщ.

Най-после Плутарх Хевънсбий ме удостоява с вниманието си. Взира се упорито в мен, докато сокът от прасковата, която е смачкал в ръката си, се стича през пръстите му. Накрая прочиства гърло и казва:

— Сега можете да си вървите, госпожице Евърдийн.

Кимвам почтително и се обръщам да си вървя, но в последния миг не устоявам на изкушението и запращам кутията с къпиновия сок през рамо. Чувам как съдържанието се разплисква върху чучелото и в същото време се разнася звукът от още две счупени чаши с вино. Докато вратите на асансьора се затварят зад мен, виждам, че никой не помръдва.

Това ги изненада , мисля си аз. Беше прибързано и опасно и несъмнено ще си платя десетократно. Но за момента ликувам и си позволявам да се насладя на победата си.

Искам веднага да намеря Хеймич и да му разкажа за представянето си, но наоколо няма никой. Сигурно се приготвят за вечеря и аз също решавам да отида да взема душ, тъй като ръцете ми са изцапани със сок. Докато стоя под душа, започвам да се питам доколко благоразумен беше последният ми номер. Би трябвало винаги да си задавам въпроса: „Това ще помогне ли на Пийта да оцелее?“ Вероятно не. Всичко, което става по време на обучението, е строго секретно, така че е безсмислено да предприемат действия срещу мен, след като никой няма да научи с какво съм се провинила. Всъщност миналата година бях възнаградена за дързостта си. Сега обаче престъплението е от друг характер. Ако гейм-мейкърите са ми разгневени и решат да ме накажат на арената, Пийта също може да пострада. Сигурно постъпих прекалено импулсивно. И все пак… не мога да кажа, че съжалявам, задето го направих.